Издателство Лемур представя “Възкръснали друми“ от Добри Станчов (втори том)

Вижте как завършва вълнуващият исторически роман от автора на ”Белези от рая” и ”Клето злато”.

”Въпреки многобройните несгоди Горчо бе устроен да вярва, че доброто тепърва предстои, че животът разкрива своите чудеса само пред онези, които имат търпението да чакат и очи, жадни да ги видят.”

Следвайки последните думи на баща си, Горчо тръгва по друмите на своето минало. Разкъсван от желанието за мъст, родолюбивата мечта за свободна България и инстинкта да защити най-близките си, младият мъж среща немалко опасности. Никога обаче не губи надеждата, че истината и изцелението го очакват в края на пътя.

В същото време България най-сетне предвкусва своето освобождение. Огън бушува над Добруджа и един малък черноморски град се опитва да се защити от черкезките набези. Ще бъде ли достатъчно силен духът на каварненци и ще съумеят ли да опазят своето кътче райска земя? Какво още крие безбрежният морски хоризонт за Горчо, Яница и техните спътници?

С втория том от „Възкръснали друми“ Добри Станчов ни превежда през един от най-бурните периоди от българското минало. Вълнуващият сюжет е подплатен със задълбочени проучвания, а текстът носи духа на времето с автентичния си език, така че да допадне на почитателите на „Белези от рая“, „Клето злато“ и историческите романи.

Добри Станчов вече е познат на българските читатели под псевдонима Дого Танкарт – имена на един и същи писател с разнороден талант. Като Дого Танкарт той публикува приключенски романи и увлекателни разкази. Но една легенда за събития, разиграли се край родния му град Каварна, го вдъхновява да напише роман за Добруджа през 30-те години на XX век и така се ражда „Белези от рая“. Година по-късно излиза увлекателната новела „Клето злато“.

ОТКЪС

Ден за признание

Водите на новия ден потекоха в старото си русло и делничността отново погълна в своя водовъртеж от задължения и нужди всички миллѐти – турци, татари, гагаузи и българи. Задъхваше се градецът по всеки от фронтовете на живота, ала в самия разгар на лятната селскостопанска работа хорските погледи се вторачваха все накъм тазгодишната зърнена реколта. Подир срочното прибиране на щедрия урожай вършитбата на много места вече се беше свършила и чуждоземните купцѝ на жито се явяваха един през друг, с натежали кесии и лукави увещания догодина да наплатят с някой грош отгоре.

Ден след ден пред пристана на Каварна се трупаха все повече кораби – турски, гръцки, италиански и английски, австро-унгарски. Чакаха те своя ред пред скѐлята, за да натъпчат трюмовете си с добруджанското злато и да го отнесат по европейските си трезори. От селата и паланките запролазиха кервани от каруци, пълни с жито, и ако някой поседнеше на пътя под черквата „Свето Успение Богородично“, та да им отчита бройката, ей тъй, без да ще, можеше да стигне и до две хиляди коли на ден.

Натоварени до безразумие, чак над кана̀тите, колелетата на колите поскърцваха под напора на животинската тяга, аръ̀шите пращяха, и някои от тях аха-аха да се съвсем разкулачат на основните си части. В неравните бразди, които оставяха след себе си, се чертаеха дири от зрънца, а врабците се радваха на изобилието с весело чуруликане и пълнеха гушките си до насита. Стоката, която не отиваше направо към корабите, се складираше в маазѝте под Чиракма̀на, в които вече 16 000 килѐта чакаха да поемат на път. Тъй щедро беше народила земята на Добруджа – и зърно по полята, и овощия по градините, и агънца по къ̀шлите – че имаше и за чедата ѝ, и за останалия в нужда свят.

Безбурно се заизнизваха и последните дни на месец августа, а с това през сутрините и вечерите започнаха да се прокрадват посланията на есенния хлад. В един такъв тих преходен ден слънцето вече преваляше своя зенит, когато кирѝя Афѐндра поиска от Яница да поразхвърли личните ѝ гардероби, за да ги преподреди, ей така за разтушка и на двете. Изпълнителна както всякога, без да чака втора заръка, чевръстата мома опретна ръкави и наизвлече от ракли, скринове и дрешници купища рокли, фустани, капели и обуща – кои по-измо̀дени, кои в разцвета на своята шикозност.

Всяка одежда неотклонно и упорито връщаше кирѝята към топли и болезнени възпоменания от изтлялото ѝ минало. Зареяла поглед отвъд черто̀га на настоящето, тя надълго и широко разказваше историята на всеки тоалет – откъде беше закупен или по какъв повод ѝ го беше дарил съпругът ѝ Анагностѝ. От време на време настояваше Яница да се премени в една или друга рокля, та да чуе още веднъж как весело шумолят надиплените ѝ атлазени фустани. Да се полюбува тайно на чуждата красота и цветна младост, да си даде сметка, че всичко тленно биваше ранимо за страдание, че човеческата душа не от годините старееше, а от погубените мечти, и най-вече – от радости неизживени.

Докато разрушкваше една неголяма бохча с дрехи, в ръцете на Яница попаднаха чифт мънички обувчици, повити в нови панталонки с една презрамка. Още щом ги зърна, тя изпод вежди отправи поглед към кирѝя Афѐндра, за да види как очите на гъркинята се забулват в сянка и се наливат с влага. Усети девойката тежестта на бремето, което кирѝята носеше потулено в душата си, сведе глава и отрони в себе си безгласна въздишка, за да поеме част от наказѝлото ѝ, без да му дава живот със слова.

Не утрая обаче дълго кирѝята, наля си чашка ликьор и сама заговори в желанието си да довери тегобата си на своята нова изповедница, пък дано ѝ олекне.

– Само това ми остана от него – промълви тя. – Тези детски папу̀ци и… спомени… спомени. Ала и те веце бледни са, мъртви са. Бях… бях на двадесет и две години, кога заценах първи път. Голямо стастие бесе за всицки. За родители, за Анагностѝ и мене си. Мега̀ли хара̀! О, каква радост! Но пометнах в края на третияс месец. Загубих бебе. Оците си изплаках от мъцнотия, обаце мой василѐвс Анагностѝ ден и ност се гризи за мене и уверява, це богове сте ни дарят и нас с наследник. Поминаха години, преди отново да прихвана и да родя момценце. Какъв красавец бесе само! Състи Аполон! С румени бузки, зиви церни оцицки и всякогас в радост. Отиде си в края на първата му годинка. Зли болести изгризаха дробовете му. Погълна го и него церната земя. И оттогаз проклинвам аз и богове, и техните бо̀зи пратеници и… своите злостастия, проклинвам. Не ми е писано мене било да стана и аз майка. Анагностѝ… Ага̀пи му… Любов моя… Ятѝ? Засто? Засто остави ме в този ад, ага̀пи му! Ма̀ври флѝпси! Церна бездна! Церна бездна!

Загледа я с натежало от скръб сърце Яница, избърса плъзналата се по бузата ѝ сълза и с тих глас попита:

– Как… как се викаше отрочето ти?

– Янис – отвърна кирѝя Афѐндра и с още по-тих глас повтори: – Янис Ко̀кинос.

От властната осанка на кирѝята не беше останал ни помен и тя сякаш се беше смалила наполовина в сравнение с това, що представяше пред хората на мегдана. Безрадостният поглед, потните длани, провисналите рамене и потрепващите устни – всичко у нея говореше в угодност на обзелото я отчаяние.

– Фѝге, Яни! – рече тя и хлипайки, гаврътна ликьорчето от чашката си. – Върви си! Искам да остана сама сега. Да си поплаца. Фѝге! Фѝге то̀ра![1]

Приседнала в крайчеца на канапето, Яница стана и посърнала от жалост към мъчната орисия на кирѝя Афѐндра, се зае да съблича роклята, която бе облякла по нейно настояване. Девойката и собствената си участ не намираше за никак лека, но това да загубиш децата си, съпруга си и да живееш толкова далеч от родния си дом, бе изпитание, способно да пречупи дори силна жена като кирѝя Афѐндра. Искаше ѝ се да ѝ предложи утехата на приятелското си рамо, та да облекчи поне малко страданието ѝ по изгубеното дете, да поеме късче от мъката ѝ, ала очите на стопанката я отпращаха.

– Не съблицай я! – каза кирѝя Афѐндра и подсмъркна. – Имай я като дар от мене. И капела задръз. Много приляга ти на хубаво лице.

– Ама… – понечи да възрази Яница по навик, но бързо се отказа от тази си хрумка и просто додаде на ѐлински: – Евхаристо̀ полѝ![2]

– Фѝге! Фѝге то̀ра!

Клюмна Яница към кирѝята, набра полите на роклята в ръцете си и се понесе към вратата, без да каже ни дума повече. Прекоси пъргаво двора, запря се пред входната врата с ръка на дръжката и замислено се вгледа в миналото. Една част от нея тъгуваше за живота на кирѝята, който, прехвърлил апогея си, неумолимо навлязваше в своя заход. Опита се да си представи малкия Янис и чак сега си обясни защо гъркинята толкова държеше да ѝ вика Яни и изричаше името ѝ с такава любов и преливаща нежност. Та за какво друго, ако не да съживи спомените за изгубеното си отроче, да почувства топлата майчинска загриженост и привързаност към онова, което човек оставя след себе си.

[1] Върви си, Яни! Върви! Върви си сега! (гр.). Б.а.

[2] Благодаря много! (гр.). Б.а.