Коледните празници неусетно се приближават, а с тях идват и любимите моменти на топлина и спокойствие. Точно навреме, за да събуди празничния ни дух, на българския пазар пристига новият роман на Джоана Болури „Всичко, което искам за Коледа“. Неиздавана досега у нас, авторката ни кани да се потопим в стопляща сърцето история за любовта, приятелството и откриването на втори шанс.

Все пак никога не е твърде рано да приготвим списъците с коледни желания.

Животът на 30-годишния Ник е всякакъв, но не и чудесен. Наскоро уволнен от високоплатената си позиция като лондонски адвокат поради грешка на работа, той получава отказ след отказ за всяка своя кандидатура. Зарязан от приятелката си инфлуенсърка, която явно е обичала баланса по кредитната му карта повече, отколкото него самия, Ник трябва да преосмисли живота си изцяло.

В опит отново да стъпи на краката си Ник е принуден с неохота да приеме работата на Дядо Коледа в местен търговски център. Докато приятелите му се женят или получават повишения, Ник прекарва дните си с недружелюбни елфи и плачещи, разглезени деца.

Но въпреки това, въпреки досадната му шефка и факта, че Ник винаги си е мислел, че не харесва деца, нещо в новата му работа събужда сърцето му както никога преди.

Един ден той се запознава с 4-годишния Алфи. Всичко, което Алфи иска за Коледа, е майка му Сара отново да бъде щастлива. Трогнат от безкористното желание на детето, Ник решава да запознае Сара с най-добрия си приятел и съквартирант Мат. Малкото момче и майка му неусетно се превръщат част от живота на Ник и той осъзнава, че щастието на Сара и Мат може да означава разбито сърце за него самия.

Защото какво прави човек, ако любовта на живота му е гадже на най-добрия му приятел?

В духа на „Перфектният подарък“ и „Коледна тайна“ от Карън Суон и любимите филмови класики като „Наистина любов“, „Всичко, което искам за Коледа“ е романтична комедия за малките чудеса, които стават на Коледа.

Остроумен, забавен и затрогващ, по начин, по който само един коледен роман може да бъде, разказът на Джоана Болури е весело празнично удоволствие за уютни вечери.

Из „Всичко, което искам за Коледа“ от Джоана Болури

ПРОЛОГ

– За теб вече се е наредила опашка, Ник. Можем ли да побързаме, моля – децата ще станат раздразнителни. Не ти пла­щам, за да се киприш. Да вървим!

Това е само първият ми ден в търговския център „Саут­вю“ и вече съм намразил шефката си Джералдин, чиято мрачна физиономия наднича като змийска глава иззад вратата, която, както изглежда, се е отворила сама под натиска на нейното соб­ствено високо самомнение. Едва ли е на повече от четиресет години и все пак има мъртвешкия поглед на човек, който векове наред е бил принуден да се преражда в един и същ мениджър продажби. Колкото по-дълго стои там, толкова повече осъзна­вам слабото жужене в търговския център, което се вмъква по­край нея и нахлува в преди това спокойната стая за персонала. Изглежда толкова оживено, колкото твърди тя.

– Веднага идвам! – отвръщам, като се опитвам да звуча за­качливо, въпреки че в момента с радост бих посрещнал сладко­то облекчение, което носи със себе си смъртта.

Всичко друго, но не и това.

Джералдин не променя намръщеното си изражение и бавно се оттегля, а потропването на токчетата ѝ полека заглъхва, до­като минава през двойната врата в дъното на коридора.

Докато нахлузвам прекалено големите за мен черни боту­ши и затягам колана си, усещам как малка капчица пот бавно се стича отстрани по лицето ми и попива в брадата. Господи, колко е горещо. Защо температурата в търговските центровете винаги е нагласена по скалата на пустинята Сахара? Към пет следобед вече ще представлявам човешка локва, ако дотогава върховното унижение не ме убие.

Изтривам веждата с ръкава си и нагласям шапката си, като хвърлям последен поглед в огледалото за персонала. Едва успя­вам да се позная, което, както предполагам, е целта и за което съм благодарен. Да ме разпознаят, е нещо, което крехкото ми его не би могло да понесе в този момент. Високо въздъхвам, като приглаждам блузата върху огромния си корем.

Добре дошъл на дъното на живота си, загубеняк такъв. Бъди благодарен, че Коледа е само веднъж годишно.

Като си поемам дълбоко въздух, неохотно и бавно излизам от стаята за персонала и се насочвам към същата двойна врата, която подкованите копита на Джералдин са прекосили няколко минути по-рано. Появявам се на силно осветения етаж на мола, където имам чувството, че цял Лондон спира и започва да ме зяпа. Не мога да повярвам, че се съгласих на това. И докато страните ми започват силно да се зачервяват, преобразяването ми е пълно.

– МАМО! ВИЖ! ТОВА Е ДЯДО! ДЯДО КОЛЕДА!

О, какъв ад. Започва се.

ГЛАВА ПЪРВА

Четири седмици по-рано.

– Хайде, де! Сигурно се шегуваш. Не може да бъде.

Втренчено гледам телефона си, като се надявам числата, които се появяват онлайн в банковата ми сметка, по някакъв вълшебен начин да се преподредят и да образуват сума, от която стомахът ми няма да катапултира право в гърлото ми. Отварям последните си транзакции с надеждата, че съм станал жертва на кражба на самоличност и някой непознат е причина­та да съм почти напълно разорен.

Докато преглеждам надолу покупките си, стомахът ми се спуска по гърлото и пада право в петите ми. Няма никаква грешка. Бил съм аз: едни и същи места, едни и същи суми, един и същ ден от седмицата. Не само съм останал без пукната пара, но се оказва, че съм и предсказуем. Не съм сигурен кое от две­те е по-лошо.

Поглеждам към ъгъла на всекидневната, където последната ми покупка от Амазон си стои непокътната, като ми се поди­грава, задето съм достатъчно глупав да пилея пари за неизполз­вана карта за фитнес, докато в същото време поръчвам гири онлайн, за да се упражнявам вкъщи. Господи, какъв идиот съм. Идиот без бицепси. Ще трябва да ги върна и да си взема обрат­но моите четиресет лири, без да съм сигурен, че това дори ще докосне страните на дупката, от която трябва да се измъкна. И все пак би било някакво начало. Изключвам телефона и със стенание го захвърлям на ди­вана, докато крача из просторния апартамент, наема за който в скоро време няма да съм в състояние да плащам.

Това е просто дреболия, опитвам се да се успокоя. Ще си стъпиш отново на краката. Може би малко да намалиш раз­ходите… Да си съставиш бюджет!

Бюджет. Господи, как мразя тази дума. Да, предполага се, че като човек, който на практика е безработен, вероятно би трябвало да бъда малко по-пестелив, но съм сигурен, че Ан­джела няма да остане при броящото стотинките си гадже седем нощи в седмицата. Тя е момиче, което обича да се показва. По­ложението бе на кантар, когато разбра, че са ме уволнили.

– Обаче ще ме заведеш на Марбела, скъпи – напомни ми тя, без да подозира, че се бях опитал тайно от нея да си върна обратно депозита. Гледах я как рови в инстаграм, като дори не вдига глава да ме погледне. – Какво става с Марбела?

– Знам мила, само че…

– Какво става с Марбела, скъпи? – повтори тя, като едва не изпя думите в лицето ми. – Не се подложих на неинвазивна ли­посукция и на процедури с кератин, за да се мотая в Лондон…

– Оценявам това, но Марбела може би ще трябва да…

– КАКВО. СТАВА. С МАРБЕЛА?

Смешно е, когато ходиш с бивша телевизионна звезда от риалити шоу, как действителността е последното нещо, което я интересува. Анджела е красива, сексапилна и вероятно най-амбициозната по отношение на кариерата си личност, която някога съм срещал (а веднъж ми се случи да работя с човек, който пропусна раждането на сина си заради вечеря с клиент). Винаги съм се трудил здраво, за да получа онова, което съм искал, и Анджела не прави изключение. Три хиляди лири по-късно и с изгоряло от слънцето зърно на гърдата все още имах приятелка, а тя имаше две снимки на почернялото си дупе на страниците на Сън.

Доста наивно си бях мислил, че няма да остана безрабо­тен достатъчно дълго, за да започнат да ми липсват тези пари, но през четирите месеца, откакто бях уволнен от „Кенсингтън Фокс ООД“, се явих на двайсет и три интервюта за работа, по­следвани от двайсет и три идентични писма за отказ.

Благодарим за проявения интерес. Желаем ви успех в бъдещата ви кариера.

Дори не съм убеден, че имам бъдеща кариера. Ясно е, че вратите хлопват с бързината, с която се разпространява нови­ната за моето уволнение. Как, по дяволите, бях успял да забър-кам такава каша?

Според Анджела съм твърде красив, за да остана безрабо­тен, което е мило от нейна страна, но тя също така вярва, че понитата са бебетата на конете, затова засега не се доверявам изцяло на нейната преценка.

Вземам се в ръце и започвам методично да разчиствам старите кутии от пица и празните бирени бутилки от малката масичка. Всички те, разбира се, са си мои, никой наоколо не се самолекува с пица „Домино“. Докато парите се топяха, нуж­дата ми да се търкалям из апартамента и да се самосъжалявам нарастваше. Моят съквартирант и бивш колега Мат се опитва с всички сили да бъде съпричастен, но дори и аз знам, че е труд­но да повдигнеш духа на човек, развил склонност към бирата „Стела Артоа“ в осем сутринта.

– Трябва да се измъкнеш, Ник – заповяда ми той миналата седмица. – Вземи се в ръце. Допусна една грешка…

– Две – поправих го аз. – Допуснах две грешки.

От удобното си място на дивана бях наблюдавал как Мат се занимава с намазаната си руса коса в огледалото в коридора, като не пропуснах коварния поглед, който ми хвърли при моя отговор. Той прекоси всекидневната, отиде в кухнята и с леп­кавите си от помадата пръсти грабна портфейла си от плота.

– Добре, тъй да е, направи две грешки, но…

– Всъщност три, но те не разбраха за третата, така че тя не се брои. Някъде правят ли кебап за закуска? Какво изобщо е това?

Мат въздъхна.– Виж какво, само казвам, че това не е краят на света, брат­ле. Ще намериш нещо. Въпреки че първо бих зарязал сутреш­ното пиене.

– На практика започнах да пия от снощи, така че това все още е част от вечерното ми напиване… вечерното ми пиянство. Е, знаеш какво имам предвид.

– Искам само да кажа, че това е наклонена плоскост…

– Косата ти е наклонена плоскост – промърморих аз, но Мат не ме слушаше. Прекалено зает бе да не изгуби службата си.

– Хм – отвърна Мат, докато се насочваше към входната врата. – Тръгвам. Вземи си душ, приятел.

Щях да излъжа, ако кажех, че не завиждам леко на Мат. Въпреки злоупотребата с козметични продукти за коса, Мат Бъкли е отракан мъж със здравословен баланс на банковата си сметка, инвестиционен план и двама богати родители, към които да се обърне за помощ. Най-вече завиждам, задето Мат все още работи в „Кенсингтън Фокс“. Колкото и да ми лип­сват парите, работата ми липсва повече. Обичах тази работа: шума в офиса, срещите, питиетата след работа, създаването на връзки, другарството, но сега съм вън от този свят, отчаяно опитващ се да се завърна отново там, където и да е, и безславно провалящ се.

Бях профукал голяма част от спестяванията си, както и стоте лири, които Мат държи в кутията за спешни случаи върху хладилника. Точно сега ми се струва, че самият живот е един спешен случай. Да бъда безпаричен, не бе състояние, непозна­то за мен. Израстването в общинско жилище в Тотнъм само с един родител не можеше да се нарече летящ старт в живота, но това означаваше, че бързо се научих на труд. Започнах да работя на половин ден, когато тръгнах на училище, за да по­магам на мама, като използвах всяка минута между часовете и смените, за да уча, в резултат на което получих стипендия за университета, където работех нощни смени в денонощния супермаркет, докато приятелите ми се напиваха по купоните и тематичните вечери, организирани от студентския съюз.

Главната ми грижа не е, че бях уволнен, задето бях про­пуснал ключов срок за регистрация (което не бе изцяло моя вина), или че неволно повърнах върху съпругата на важен кли­ент същата вечер, а че си скъсах задника от работа, за да стигна дотук, а сега съм напът да загубя всичко.