С логото на ИК Хермес излезе „Всеки ден в Тоскана“.
Написана в духа на предишните творби на авторката, тази книга е достоен завършек на прекрасната трилогия за Тоскана. Книгата ще допадне на всички, които имат вкус към красивото в живота, на ценителите на добрата литература, на любителите на природата и пътешествията.
За авторката
Италия наистина се оказа неизчерпаема! Да приема дара на една нова и същевременно прастара култура – с различен език, литература, история, архитектура, изкуство – е благодат, която не спира да се изсипва над мен като златен дъжд…
Франсис Мейс
Известната поетеса, ценителка на изисканата кухня и авторка на пътеписи Франсис Мейс ни въвежда в прекрасния свят на вълнуващата тосканска провинция, където купува и реставрира една изоставена вила. Емоционално и увлекателно тя разкрива непринудената красота на живота в Италия. В книгата са включени и рецепти за вкусни сезонни ястия, които авторката най-често приготвя с продукти от собствената си градина.
Още с излизането си първата книга от поредицата за Тоскана – „Под небето на Тоскана“ става бестселър и остава в класациите на Ню-Йорк Таймс в продължение на повече от 2 години. По книгата е направен и едноименния филм „Под небето на Тоскана“, с участието на номинираната за Оскар актриса Даян Лейн. Останалите две книги от поредицата за Тоскана: „Красивата Тоскана“ и „Всеки ден в Тоскана“ също се радват на радушен читателски прием. Неслучайно наричат Франсис Мейс „Бардът на Тоскана“ – книгите й са красиво написани, поетични и завладяващи.
За книгата Минали са 20 години, откакто авторката си е купила и реставрирала красивата 200-годишна вила в сърцето на Тоскана. Оттогава тя е успяла да превърне старата достолепна къща в дом, да направи чудна градина, да се потопи в италианския начин на живот и да опознае и най-закътаните кътчета на тази красива провинция. Откривателка по природа, Франсис повежда читателя по малко познати пътища в Тоскана, за да му покаже чудни гледки, да го запознае с най-хубавите италиански вина и местни специалитети, както и с по-бавния, по-чувствен ритъм на живот. Истинска любителка на старините, Франсис е открила великолепна порутена къща във все още дивите планински места над дома си. Очарована, авторката е реставрирала тази малка вила и я е превърнала в истинско старовремско бижу – в къща, излязла сякаш от приказките.
Планинският дом на Франсис, обител на францисканските монаси в миналото.
Освен с новия си дом, Франсис ще ни запознае и с чудни места, далеч от тълпите с туристи. Ще ни поведе още по-дълбоко в сърцето на Тоскана, в по-девствената, планинска част от тази провинция. Ще бродим с нея из горски пътечки и красиви полянки, ще срещаме различни горските обитатели – диви прасета, зайци, безброй птици. Ще се запознаем с гордите и резервирани, но добросърдечни планинци. Ще откриваме неподозирани съкровища в дивата част от областта и шедьоври в цивилизованата. Но най-вече ще се възползваме от огромната привилегия да погледнем света през очите на Франсис: очите на поет, естет, познавач на изкуството, любител на природата, ценител на добрата кухня.
Така отново ще се потопим в багрите и ароматите на Италия, ще видим красотата на малките неща и сладостта на простия живот. Заедно с Франсис ще легнем на меката трева през летните вечери, за да броим падащите звезди, ще преследваме светулки в омаята на топлите италиански вечери, ще отпиваме ароматно вино под асмата под съпровода на цикадите или ще берем горски плодове и билки по хълмовете на Тоскана.
Брамасолe – къщата-мечта на Франсис Мейс
Без значение дали описва приготвянето на оригиналната италианска пица на пещ или подрязването на розите в градината, авторката успява да предаде на читателя усещането за чудото на живота, за простите радости и удоволствия, които, унесения от бързия бяг на ежедневието, пропускаме да забележим. Carpe diem (Улови мига), това е мотото на Франсис, която ни поднася една броеница от незабравими мигове, всеки от които по-пъстър, ярък и сладостен.
Сладкият живот в Италия
Независимо от сезона, който описва, Франсис Мейс успява да заплени читателя с уловеното вълшебство на добре изживяното време. Четем омагьосани докато авторката разказва за топлото усещане от споделената с приятели богата трапеза пред запалената камина през зимата. Усещаме свежия мирис на рохката земя и първите цветя, чуваме жуженето на пчелите през пролетта и съзерцаваме омаяно рояците от пеперуди, прелитащи над зелените поля. Чувстваме с цялото си същество знойната прелест на слънчогледите и слушаме песента на птиците в ранното лятно утро или берем червени ябълки и златни круши, за да ги аранжираме в яркожълти купи върху дървената маса през есента… Всичко това е уловена магия, която авторката щедро споделя със запленения читател.
А когато описанията и ароматите на току-що приготвените италиански гозби ни дойдат в повече и ни завладее ентусиазъм да си приготвим нещо вкусно, Франсис ни е предоставила рецептите на тези изкусителни специалитети.
Един от вкусните италиански специалитети на Франсис
Отзиви
„Франсис Мейс е преди всичко великолепна писателка.“
„Чикаго Трибюн“
„В творбите си Мейс разкрива дарбата си да пресъздава ежедневието… и представя една по-проста, по-малко френетична, но много по-засищаща рецепта за живот“
„Ю Ес Ей Тудей“
„Мейс владее майсторството да създава пълнокръвни образи на местата, които описва, изградени в характерния й колоритен поетичен стил.“
„Орландо Сентинъл“
„Много автори притежават таланта да затрогнат читателите си, но Франсис Мейс владее силата да ги подтикне да се размърдат.“
Си Ен Ен
Откъс
Предговор
Белият път
„Каня се да купя къща в чужда страна“ – с тези думи започва първата ми мемоарна книга „Под небето на Тоскана“. Най-обикновено съобщително изречение, ала за мен – съкровено начало. От такива лековати слова покълват издънките на съдбата и започват нейните превращения. Брамасоле, запустялата провинциална къща, кацнала под крепостната стена, издигната от етруските около Кортона, се превърна в мой дом. Не, в много повече от дом – център на съществото ми, игла на сърдечния ми компас, ос на личната ми вселена.
В онзи момент, в който завъртях тежкия железен ключ и прекрачих през прага на своя живот в Италия, не бих могла да си се представя тук след две десетилетия, не бих могла да предугадя насладата, многопластовостта, досадните трудности, разочарованията, радостта и пламенната обич, която днес изпитвам към Брамасоле – това местенце във времето, което се самопровъзгласи за господар на живота ми.
Запаметила съм следния епизод от романа на Хуан Рулфо „Педро Парамо“. Героят пътува в зноен автобус, а в джобчето на гърдите му е скътана фотографията на майка му. „Усещах как мама я избива пот“, мисли си Педро. Така е и с Брамасоле. Чувствам туптежа на живота й вътре в моя собствен – едновременно отчетлив и сливащ се с него.
Къщата се превърна в икона на моя олтар. Окъпаната в светлина кайсиево-розова фасада, прозорците, приветстващи с разтворени капаци южното слънце, разкошните мушката, поветът, лимоновите дръвчета и лавандулата, щедро нацъфтели в градината – цялата тази пищна хубост символизира не живота, който ми е даден, а живота, сътворен от собствените ми ръце.
Когато разтворя прозореца на кабинета си и се надвеся в искрящия въздух, аз обгръщам градината с взор и приветствам всяка роза по име. Наблюдавам как цветовете на жасмина превземат желязната арка. Вслушвам се в четиригласото клокочене на водата, която се излива като водопад в древната цистерна. Съзерцавам напластилия се прах на времето – от годините, когато зидовете бяха порутени и къпинакът душеше земята, та до ден днешен, когато рози, люляк, гергини и кремове се редуват като стихове в поема с убежища за самотния читател сред маслиновите дървета. Макар и сетни следи от някогашната класическа градина, тук все още раздават команди петте дървета старейшини с декоративни корони, които стърчат сред живия плет от чимшир.
През юли стотиците исполински слънчогледи на най-горната тераса – моят малък маршируващ оркестър от сияйни лица – заслужено обират овациите. Август ги заварва с обронени глави – като гора от душове с поръждавели метални пити. И тъкмо тогава долитат фазаните. Как знаят кога настъпва техният час? Устройват си истинско пиршество със слънчогледовите семена и свадливите им лакоми крясъци напомнят по-скоро за глъчта в автосервиз, отколкото за вакханалия на орляк птици с царствено оперение.
***
Между стените на къщата е отредено място за книгите, за колекциите ми от религиозно народно изкуство, керамични подноси, старовремско спално бельо, а вече и за кутиите с ръкописи, в които съм скътала безчет чернови, изпъстрени със зачерквания, подчертавания и драскулици. Стаите на дома ми са пръстови отпечатъци. Безобразно разхвърляният кабинет на съпруга ми с портрета на Данте на стената, чийто взор обема писалището, осеяно с хаотично пръснати стихове; спалнята с романтичното желязно легло, застлано с бели чаршафи; кухнята с накачените с грънци бели стени; старата баня с ниско корито за къпане; трапезарията с вечно накацали полупълни чаши вино и тухления под, издран от суркането на столове – белези от безброй пиршества, състояли се под излинелите сини и кайсиеви багри на фреската, която открихме под мазилката преди много години – къщата има свое собствено могъщо дихание и между дебелите й каменни стени аз самата се чувствам изпълнена с жизнена сила.
***
Присъни ми се, че ми е даден ултиматум. Трябваше да избирам. Да продам Брамасоле или да се простя с едната си ръка. Брокерката, изправила ме пред тази дилема, имаше лицето на административната съветничка, която през втората година от следването ми ме привика и заяви, че мога или да преклоня глава и да запиша задължителните курсове – икономика и (настояваше тя) физиология, – или да напусна колежа. Повече никаква древноримска драма или гръцка етимология.
Сега същата тази жена стоеше пред моя възлюбен дом в златно, прасковено и бордо и размахваше ножовка. Къщата или ръката. Избирай! Събудих се с длан, вкопчена в китката на дясната ми ръка – ръката, с която пиша.
Бях осъзнала болезнения факт, че избор като този е непосилен за мен. Толкова дълбока е обичта ми към симетрично разположените семпли стаи с изглед към меката долина, над която небето нощем се обсипва със звездни купове, а зората прекопира сцени, каквито ренесансовите художници са рисували вдъхновено на фона на ангели благовестители и мъченици с тела, набучени със стрели. Колко мили са ми широколиките цветове на пурпурния повет, който се вие около ръждивите железни перила на терасата на горния етаж и се устремява нагоре между саксиите с петунии и катерливите, ухаещи на лято орлови нокти, които засадих, за да ми напомнят за селските пътища из Джорджия. Обичам предано каскадите мушкато и дългите бордюри хортензии. Съзерцавам с възхита желязната ограда, която нашият приятел майстор Еджисто изкова миналата година. Сега, когато внукът ми се втурне навън, не се налага да тичам по петите му от страх, че ще падне от ниския каменен зид и ще се търкулне по стръмното.
Половин година Ед надзирава възстановяването на дългите каменни стени на три от терасите, които бяха пометени от свлачище, активизирало се при небивалите дъждове една зима. Понякога преди вечеря се разхождаме из възродената билкова градина и се дивим на каменната зидария, макар все така да проклинаме калищата и потрошените средства. Тези стени костваха на Ед две стихосбирки, а може би и повече. Сега са подсилени с железни пръти, побити в твърдата скална основа, ала на външен вид приличат досущ на дуварите, градени от фермерите преди векове.
Билковата градина стана жертва на свлачището, заради което се заехме да поправим стените, но пък сега, след възстановяването си, е по-хубава от всякога. Бордюрът от сантолина, розмарин, коча билка, пореч и седефче е бухнал в облак от цветове, пчели и жежки ухания. Разширихме розовите лехи и сега всеки летен ден моите пищни „Глоар дьо Дижон“, „Рен де Виолет“, „Рита Леви-Монталчини“ и „Пиер дьо Ронсар“ покорно свеждат главици пред градинарските ножици. Обожавам извисяващия се хор от птичи песни призори напролет, морето от мъгла, досущ бита сметана, което изпълва долината в зимните утрини, и възгласите на минувачите, които ме приветстват откъм пътя, когато поливам сандъчетата с ягоди.
