По книжарниците вече можете да откриете „Вишъс“ от Л. Дж. Шен („Крадецът на целувки“, „В случай на чудо“, „Спароу“) – предисторията на трилогията „Ол Сейнтс“, която започна с „Красиво безразсъдство“, продължи с „Раненият рицар“ и завърши в огън и жупел с „Разгневеният бог“. „Вишъс“ дава началото на най-популярната поредица на авторката Sinners of Saint, очаквана дълго от българските читатели.

Подгответе се да се запознаете с родителите на гневния Вон Спенсър (главен герой в „Разгневеният бог“) в първата част от смайващата трилогия Sinners of Saint.

Байрън Спенсър. Наричат го Вишъс (от англ. – свиреп, порочен). Никой не го харесва и всички имат основателна причина за това. Целеустремен и амбициозен, той знае точно къде иска да стигне, за да получи всичко, което иска.

Вишъс не съжалява за нищо. Освен може би за едно – това, което е причинил на Емилия Леблан, единствената жена, която не може – и не бива – да докосва и с пръст.

Емилия знае добре какво е да нямаш нищо. Дъщеря на прислуга в богаташкия дом на семейство Спенсър, тя е свикнала да вижда лукс, който никога няма да може да си позволи. А сега е художничка, която отчаяно се бори за прехраната си.

Вишъс – синът на богаташите, в чиято къща е отраснала – все още населява кошмарите ѝ. В крайна сметка той лично се е постарал тя да бъде прогонена от дома си преди години и сега да живее далеч от близките си.

А сега той стои пред нея в Ню Йорк и отказва да си тръгне, докато тя не чуе неговото предложение. То може да ѝ помогне да успее с изкуството си, да я изпрати във висините на социалната стълбица, да осигури лечението на сестра ѝ.

Може да изкупи греховете на Вишъс… а може да запрати и двама им в ада.

„Вишъс“ от Л. Дж. Шен слага начало на една от най-популярните ѝ и обичани поредици по цял свят. През долината на мрачните сенки на омразата двама врагове ще търсят път към изкуплението… и един към друг.

Из „Вишъс“

Л. Дж. Шен

Глава първа

ЕМИЛИЯ

Моята баба веднъж ми каза, че любовта и омразата са едно и също чувство, изпитвано при различни обстоятелства. Страстта е еднаква. Болката е еднаква. Онова чудо, дето къкри в гърдите ви ли? И то е еднакво. Не ѝ вярвах, докато не се запознах с Байрън Спенсър и той се превърна в моя кошмар.

Мислех, че съм избягала от него. Въобразявах си дори, че е забравил за съществуването ми, толкова глупава бях.

Но когато той се върна, нанесе удар със сила, каквато мислех, че не е възможна.

И се сринах –  като домино.

Преди десет години

В голямата къща бях влизала само веднъж, и то когато семейството ми пристигна за пръв път в Тодос Сантос. Това беше преди два месеца. В онзи ден стоях като пуснала корени на същия под от желязно дърво[1], чието проскърцване не можеше да се чуе.

Тогава мама ме беше смушкала в ребрата.

– Знаеш ли, че това е най-коравият под в света?

Пропусна да спомене, че най-коравият под в света принадлежи на мъжа с най-коравото сърце в света.

И животът ми да зависеше от това, пак нямаше да проумея защо хората със страшно много пари ги харчат за толкова потискаща къща. Десет спални. Тринайсет бани. Вътрешна фитнес зала и впечатляващо стълбище. Всички възможни удобства, които парите можеха да купят… и с изключение на тенис корта и двайсетметровия басейн, всичко беше в черно.

Черното задушаваше всяко приятно чувство, което човек би могъл да изпита, веднъж влязъл през огромната, обкована с желязо врата. Вътрешният дизайнер трябва да е бил средновековен вампир, ако се съдеше по студените, безжизнени цветове и гигантските метални полилеи, висящи от тавана. Подът беше толкова тъмен, че сякаш се реех над пропаст и след частица от секундата ще пропадна в бездната.

При къща с десет спални, обитавана от трима души, двама от които рядко се мяркаха, Спенсърови бяха решили да настанят семейството ми в слугинското жилище близо до гаража. Апартаментът за прислужниците беше по-голям от къщата ни под наем в Ричмънд, Вирджиния, този факт дълго не ми даваше мира.

Вече не ме притесняваше.

Всичко в голямата къща на Спенсърови беше замислено така, че да внушава страхопочитание. Уж бяха богати и състоятелни, а всъщност се оказваха в много отношения бедни. Тези хора не са щастливи, мислех си.

Зяпах в обувките си – най-обикновени опърпани бели кецове, които бях изшарила с цветя, за да прикрия факта, че са имитация на известна марка – и преглътнах, чувствах се незначителна още преди той да ме е унижил. Преди дори да го познавам.

– Чудя се къде ли е? – прошепна майка.

Както стояхме в коридора, потреперих от ехото, отскочило от голите стени. Тя искаше да попита дали може да ни платят два дни по-рано, защото трябваше да купим лекарства за по-малката ми сестра, Роузи.

– Чувам някакъв шум от онази стая. – Майка посочи врата в срещуположната посока на сводестото фоайе. – Иди да почукаш. Аз ще се върна в кухнята и ще чакам.

Аз ли? Защо аз?

– Защото – отвърна тя и ме прикова с поглед, който се заби в съвестта ми – Роузи е болна, а родителите му са извън града. Връстници сте, ще те изслуша.

Направих каквото ми казаха – не заради мама, а заради Роузи, – без да разбирам последствията. Следващите няколко минути станаха причина да живея в ад през цялата последна година в гимназията и заради тях се разделих със семейството си на осемнайсетгодишна възраст.

Вишъс си беше помислил, че съм разкрила тайната му.

Не бях.

Решил, че съм разбрала за какво е бил спорът във въпросната стая в онзи ден.

Нямах никаква представа.

Помня само как вървях неохотно към друга тъмна врата, ръката ми застина на сантиметри от нея, преди да чуя дълбок, дрезгав глас на възрастен мъж.

– Знаеш как става, Байрън.

Мъж. Вероятно пушач.

– Сестра ми ми каза, че пак ѝ създаваш проблеми. – Мъжът заваляше думите, после повиши глас и удари с длан по твърда повърхност. – До гуша ми дойде да проявяваш неуважение към нея.

– Да ти го начукам. – Чух овладян глас на по-млад мъж. Той звучеше… развеселен? – Да ѝ го начукам и на нея. Чакай, ти затова ли си тук, Дарил? И ти ще се пазариш със сестра си, така ли? Добрата новина е, че е навита, стига да имаш парата, с която да платиш.

– Внимавай за тая твоя уста, малка гад такава – Шляп. – Майка ти щеше да се гордее.

Тишина, после се чу:

– Кажи още една дума за майка ми и ще ти дам истинска причина да си сложиш ония зъбни протези, които обсъжда с баща ми. – Гласът на младежа беше пропит с отрова, което ме наведе на мисълта, че може би не е толкова млад, колкото майка си мислеше. – Стой далеч – предупреди по-младият глас. – Сега вече мога да ти изкарам всичко през носа. Всъщност се изкушавам да го направя. През. Цялото. Шибано. Време. Приключих с твоите простотии.

– И защо, по дяволите, си въобразяваш, че имаш избор? – изсмя се мрачно по-възрастният мъж.

Като отрова, която разяжда скелета ми, така усетих гласа му, стигнал до костите ми.

– Не си ли чул? – през зъби попита по-младият мъж. – Харесват ми боевете. Харесва ми болката. Може би защото с нея по-лесно приемам факта, че един ден ще те убия. Така ще направя, Дарил. Един ден ще те убия.

Останах без дъх, прекалено потресена дори да помръдна. Чух глух шамар, после някой се препъна, повлече други предмети със себе си, докато падаше на пода.

Канех се да избягам – очевидно не биваше да ставам свидетел на този разговор, – но той ме залови. Преди да разбера какво става, вратата се отвори със замах и се озовах лице в лице с момче, приблизително на моята възраст. Казах момче, но в него нямаше нищо момчешко.

[1] Желязното дърво е дървесен сорт с изключително твърда дървесина. – Бел. прев.

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

+ 84 = 85