1. Последно желание?
„Да! Бих искал да се възползвам от примамливото предложение! Не се безпокойте! Песимистичният ми монолог ще ви смае с поносима продължителност. Сигурно си мислите, че съм вцепенен от страх? Съвсем не! Смъртта е последната нота, която ще прозвучи пред празната концертна зала на жалкия ми живот. Признавам, че не съм срещал по-бездарен музикант от мен самия. Седемнадесет години се оказаха напълно недостатъчни за усвояване на изключително сложни и неопровержимо необходими техники за виртуозно изпълнение. Грешните акорди в любовта ме насочиха към тъжна песен, озаглавена „Дъжд от разочарование”. Скъсаната струна на чувствата ми обви микроскопичната капчица надежда, останала невредима по случайност, и я удуши бавно, коравосърдечно, професионално…сякаш го е правила стотици пъти. Забравената мелодия на атрофиралото ми съзнание не разчита човешки почерк. Прекъснати линии, недовършени подобия на нецензурни лексеми, нелогична пунктуация, безсъдържателно многоточие. И роди се тишината! Тишината, в чиито отровни води се разтварям и губя връзката със себе си. Чувам писъците на финалните секунди. Не ми е нужно съжалението ви! Да, единствената осезаема черта от характера на земния ми престой е неговата безумна краткотрайност. Да, безличното ми съществуване е влюбено до полуда в изкусителната нечестност. Да, вътрешната ми вселена е първата жертва на терористичната атака на безскрупулния реализъм срещу смелостта на несбъднатите и наивността на несъздадените мечти. Смърт преди смъртта? Последното ми желание вирее в градината на вечността. Обръщам се към вас, защото сте предполагаемите „онези”, които биха проляли сълзи върху безформеното тяло на безвъзвратното ми отсъствие. Искам да ме помните! Нито повече, нито по-малко! Ще го направите ли за мен? Моля ви, измъкнете ме от ада на забвението и ме върнете към ада на недействителната действителност. Благодаря! Мнозина, да ги нарека приятели, ме възприемаха като спирка, под която ще се скрият от поройния дъжд, ще изчакат подходящия момент, ще си побъбрят с непознати за лошото време, ще тръгнат по пътя си и ще откажат на случилото се да се превърне в сив спомен. Не се сърдя на тях, а на себе си! Осъдих се! Мнозина, да ги нарека близки, осъзнаха, че не съществува по-удобен транспорт от наранената ми душа. Следваща станция: „Майната ви!”. Използваха ме, за да достигнат до крайната си цел, да прегърнат успеха и да погледнат отгоре, присмивайки се на нищожния ми човешки размер. Да, истината е нож с две отриета! Тя съдържа едновременно болката и начините за нереалистичното й преодоляване, гаври се с прозрачното облекчение, съблича страданието, задоволявайки похотта си с младото срамежливо тяло на колебанието. Непоносимото извращение се настани трайно в сметището за истински чувства, разположено на няколко сантиметра от главния път за сърцето. Искам да се сбогувам със светлината, с облаците, с дъжда…искам прошка от родителите си, които не се предадоха, въпреки наличието на окончателна смъртна присъда…от момичето, обичащо до полуда създание, което ще се преобрази в кървав прах. Не плачи! Вината е в моята звезда! Тя е твърде слаба. Провали се. Падна. Угасна безславно. Издъхна преди да й задам въпросите, чиито отговори търся през целия си объркан живот. Е, може би, звездата ще проговори в границите на абсурдната вяра в отвъдното? Не ме забравяйте! Първото и последно желание на собствената ми непреходна лудост!”. Саймън сгъна предсмъртното си творение и го пъхна в горния ляв джоб на любимата си риза, просто в случай, че не се събуди. Лекарите отклоняваха песимистичния поток от мисли с противоречиви прогнози, гарантиращи съществуване от минута до две седмици.
2. Когато гръм удари…гласът на смисъла заглъхва!
Новата продукция на режисьорът Джош Буун „ВИНАТА В НАШИТЕ ЗВЕЗДИ” назовава действителността с истинското й име, дава преднина на песимистичните нотки по стълбицата на реализма и разрушава до основи илюзията за вроден животоподдържащ смисъл. Свалете розовите очила! Е, как ви изглежда светът? Коварен? Невинен? Плашещ? Нехармоничен? Несправедлив? Докато разсъждавате на ум относно бледите цветове на земното съществуване, аз ще ви запозная с историята на Хейзъл Грейс (Шайлийн Уудли). Ще се изненадате, но тя не е като другите момичета на нейната възраст. Хейзъл Грейс Ланкастър е на върха на година номер „16” от своето скромно, но значимо сътворение. Ако я попитате как се чувства, тя ще замени трагичното си изражение с дълго тренирана усмивка и ще отговори нееднозначно, твърде убедително, но категорично неистинно, като дресиран политик: „Чувствам се добре!”. Напълно оправдано и безобидно измамно поведение. Хейзъл е на прага на човешкия крах, на момента, освобождаващ душата от затвора на тялото, на смъртта, пренебрегваща всяка проявена индивидуалност в разгара на преговорите за удължаване на призрачното и относително комфортно пребиваване на повърхността на планетата. Самотният тийнейджър се бори срещу рак на щитовидната жлеза с метастази в белите дробове. Животът е прекрасен, нали? Хейзъл няма приятели, нито хоби, а още по-малко утвърден образ на безименното си самочувствие. Групата за взаимопомощ е единствената й допирна точка с ускорения пулс на живото, на случващото се, на развитието, което подминава малкия й свят без дори да се спре за секунда. Именно на това място за словоизлияния и въображаемо преодоляване на спонтанна криза, г-ца Ланкастър се сблъсква с надеждата, която се е вселила в тялото на привлекателен младеж. Името му е Огъстъс Уотърс (Енсъл Елгорт). Преминал през кошмара на коварен остеосарком преди осемнадесет месеца, непотвърдено изцеленият е тук, за да подкрепи своя най-близък приятел Айзък (Нат Уолф), който ще бъде напълно сляп след няколко седмици. Неочакваната промяна предизвиква мощна експлозия от положителни емоции и обагря звездното небе над вътрешната вселена, диктуваща постъпките на Хейзъл Грейс. Запознанството между отчаяните млади хора променя сценария и сътворява ново начало на предстоящия край. Ех, че красива история! Може би трябва да спра дотук? Но решението ми ще се изтълкува като бягство от истината, нали? Продължавам напред с риск да разваля магията около безсмъртната приказка за щастието, с която всеки родител предпазва детето си от развинтената фантазия на уродливата реалност. Любовта, родила се от двете пресечени успоредни линии на безумието и твърде рационалното осмисляне, постига смайващ резултат. Хейзъл и Огъстъс се вслушват в нежния глас на неподозирано дълбокия смисъл. Оглеждайки се в очите на сродната си душа, влюбените проектират изключително краткотрайната си вечност. Вечност, която се трансформира в лъч светлина, в последно желание, в урок по живеене, в безсмъртен плод на изгубеното бъдеще. Хейзъл Грейс Ланкастър сияе. Първата мечта е в топлите прегръдки на умиращото й тяло. Втората, много по-далечна и трудно осъществима, е свързана с любимата й книга – „Всевластна скръб” на Питър Ван Хутен (Уилям Дефо). Кой уважаващ себе си автор би оставил творението си недовършено? Интригуваща неизвестност – да, разбира се! Обезчестена сентенция – защо, по дяволите? Логическата спирка преди бленуваната развръзка вбесява обсебеното от стила на Ван Хутен момиче. Хейзъл копнее за отговори, касаещи съдбата на героите след смъртта на Ана. Дали земята продължава да се върти? Да, въпросите вълнуват измореното й сърце по разбираеми причини. Изненада! Авторът на „Всевластна скръб” е готов за разпит. Любезна покана ескортира тийнейджърите до Амстердам, където Ван Хутен прекарва дните си в самосъжаление и необяснима гордост. Знаете ли, че когато гръм удари, гласът на смисъла заглъхва? Посока – изгубена. Надежда – изгорена на клада. Поредица от злощастни събития влизат в ролята на неопитен, начинаещ творец. Какъв ще е резултатът от непозволената и професионално непрофесионална намеса? Дали Хейзъл ще се сдобие с търсените отговори? Дали вечността на прекрасните мигове е със срок на годност? Дали смъртта е последното изпитание? Дали вината е в нашите звезди?
3. Финални надписи
Ръководителят на продукцията „ВИНАТА В НАШИТЕ ЗВЕЗДИ” Джош Буун се сражава храбро срещу непропускливия пункт, поставен на границата между чувственото безразличие и душевния срив. Режисьорската победа над контролния център, отговарящ за алгоритъма на човешките емоции, е напълно заслужена и морално оправдана. Буун сплотява несъвместими елементи, опитва от ябълката на греха без последствия, чертае правоъгълника на празното всекидневие, пее песни за неизбежните оксиморони, съпътстващи краткия земен път, рисува мечти, върху които излива чаша горещо разочарование. Незабравима и неоспоримо професионална изява. Магията няма как да проработи без точните заклинания и плашещо неразбираеми наричания. Джон Грийн е човекът, заровил семенцето на успеха в плодородната почва на читателския ум. Авторът на книгата „Вината в нашите звезди” достига до дъното на поносимостта към болка, преустановява разгорещения спор между началото и края, конструира моментно щастие, назовавайки го „несравнимо красива вечност”, разказва за ужасяваща смърт преди смъртта, потвърждава наличието на логика в нелогичното и се прекланя пред непреодолимата власт на истината. Въздействащият роман на Грийн пронизва представите за ценността на човешкия живот, залага на отделната перфектна секунда и служи като непоклатима основа за изграждането на силна продукция. Изненадващо резултатно и предсказуемо доходоносно сътрудничество между, доказани на собствената си сцена, светещи звезди. Изящност, класа, стил и завиден опит. Отлична операторска дейност и осезаем перфекционизъм. Смея да твърдя, разтърсваща всяка част на тялото ми история. Многоплатови и умело разгърнати персонажи. Невъобразимо смислен и всепроникващ, проектът на Грийн/Буун „ВИНАТА В НАШИТЕ ЗВЕЗДИ” се превръща в най-красивото произведение в света на седмото изкуство. Отчитам заслужаващо зрителското внимание актьорско присъствие. Възхитен съм от талантливата млада актриса Шайлийн Уудли. Наличието на свръхспособности й позволява разнообразни и запомнящи се превъплъщения. Невероятно, трогателно и докосващо тънките душевни струни изпълнение. Бурни аплодисменти и за позабравеният от почитателите на кино-магията Уилям Дефо. Брилянтно включване, пълно вписване в границите на поверения му образ, безкрайно влиятелна проява на ценните му качества. Впечатляващ Енсъл Елгорт. Хладнокръвният пърформънс ме кара да тръпна в очакване на следващите му участия. Очарователна Лора Дърн, стабилен Сам Трамел, забележителен Нат Уолф. Продукцията на режисьорът Джош Буун „ВИНАТА В НАШИТЕ ЗВЕЗДИ” получава оценка 10/10, нареждайки се сред фаворитите ми за текущата филмова година. Моля ви, не я подценявайте, а настройте сетивата си за нов прочит на песимистичната реалност, за продължение на собствения си недовършен стих, за край, носещ бленувано облекчение, за трагична смърт, преведена на езика на оптимизма, за среща със смисъла, който ще ви смае с безсмислената си реч.
Предишна рецензия:
„НА РЪБА НА УТРЕШНИЯ ДЕН” – Живей! Умри! Повтори!
Очаквайте:
