Историята на „Вещерът“ вече се превърна в истинска сензация – първо с книгите на Анджей Сапковски, после с култовите игри The Witcher, а накрая и с успешния сериал на Netflix. Докато почитателите по цял свят очакват новия сезон и четвъртата игра от франчайза, в България, заедно със световната премиера на изданието, се появява и ново продължение на литературната сага – роман, който завръща читателите към самото начало.

Защото във „Вещерът: Кръстопътят на гарваните“ историята тепърва започва. И в нея, въпреки добрите си намерения, един млад вещер тепърва ще трябва да открие пътя си и да преодолее враждебността на свят, отказващ да го приеме.

Но как иначе да започне пътят на един ловец на чудовища освен с… убийство на чудовище в човешка форма.

Гералт от Ривия все още не е Белия вълк, нито страховитият Касапин от Блавикен. Той е неопитен младеж, излязъл от Каер Морхен, който тепърва трябва да научи правилата на занаята и да се сбогува с илюзиите си за героизъм.

Когато първата му доблестна постъпка завършва с арест, той е спасен от бесилото от Престън Холт – стар вещер, чието минало пази тъмни тайни. Под негово ръководство Гералт ще открие, че трябва да се пази не само от чудовищата, но и от човешките предателства.

Това е  разказ за първите уроци, за съзряването и за цената, която трябва да платиш, ако искаш да оцелееш. Летопис за началото на една легенда.

Сапковски отново доказва защо е смятан за един от майсторите на съвременното фентъзи като умело преплита динамика и философски подтекст, мрак и ирония, действие и психологическа дълбочина. С емблематични чувство за хумор и напрегнат и изпълнен с дилеми сюжет, той успява да изплете история, която не просто разширява митологията на „Вещерът“, а я прави още по-близка, по-човешка и по-въздействаща.

„Вещерът: Кръстопътят на гарваните“ е самостоятелно приключение в познатия мрачен и магически свят на Сапковски – роман, който ще очарова новите читатели и ще напомни на старите фенове защо Белия вълк е сред най-емблематичните герои на модерното фентъзи.

Гарваните вече чакат на кръстопътя.

A заедно с премиерата на предисторията издателство „Сиела“ ще зарадва почитателите на поредицата с изцяло нови издания с цветни порезки и корици на художника Ясен Стоилов.

Из „Вещерът: Кръстопътят на гарваните“ от Анджей Сапковски 

Втора глава 

Горна Мархия беше поставила знака си на границата при река Гвенлех. Известно е, че амбицията на та­мошните маркграфове е да осъществяват инвазия в долините на Драконовите планини, затова обикно­вено наричат своята територия цисмонтанска, на­мек, че скоро ще се разшири до трансмонтанската част, когато елфите бъдат прогонени по-надалеч, дълбоко в планините. Обаче годините си минават, а нищо подобно не се случва.

Балдуин Адовардо,

Regni Caedvenie Nova Descriptio

Кралство Каедвен беше известно в целия обитаван свят със своето хладно и капризно време. Преградена на север от бариерата на Драконовите планини и на изток от мощния масив на Сините планини, страната страдаше от непредска­зуеми и чести премествания на въздушни маси, от което в резултат имаше дълги и мразовити зими, студени пролети и кратки, дъждовни лета. Що се отнася до есента, тя беше най- различна – понякога слънчева, топла и приятна, а понякога съвсем не.

Сега, през месец март, наричан от елфите Бирке, снегът все още лежеше на места по дерета и буреломи, бели петна се стелеха в полите на хълмовете. Ледът все още покриваше с жълтеникави корички някои локви и канавки. Слънцето уж грееше, но вятърът от планините, щом повееше, режеше с мраза си като през януари.

Гералт беше тръгнал от Каер Морхен ден преди Равно­денствието. Такъв беше обичаят на вещерите. Опитът по­казваше, че след зимата чудовищата са най-гладни и толкова агресивни, че хората по селата и селищата бяха склонни да се бръкнат за наемане на вещер, въпреки че на прага на пролетта са изяли запасите си и са практически без средства за препи­тание. Но на Гералт не му се отвори възможност да бъде нает. Случи се това, което се случи – на едва два дни път от плани­ните хоп, селянин и дъщеря му, мародери, плешив здравеняк с развалени зъби, бум-бам, ето на. Попадна под правосъдието на кмета Булава от селището Нойхолд и от това правосъдие, а и от заплахата от линчуване от страна на войниците от мест­ната стража, го спаси този странен белокос тип с два меча на гърба и с кафяв кон, по петите на който Гералт яздеше сега.

– Предлагам – обърна се в седлото този странен тип – да пътуваме известно време заедно. На капитан Карлетон може все още да му се иска да те обеси, личеше си, че много го же­лае. Не е толкова глупав, за да ме преследва, но ти, ако си сам, можеш да станеш лесна плячка. Ако не ти пречи моята ком­пания…

– О, вие пък – бързо го увери Гералт, пришпорвайки жълто-кафявата си кобила. – С удоволствие… Аз… Аз съм…

– Знам кой си. Косата ти побеля след мутациите? След Промените? Изчезване на пигмента, както при мен?

– Да… Но откъде…

– Откъде знам кой си? Оттам, че следя какво се случва при вас в Крепостта. И до мен достигнаха слухове, че там са обучили един вундеркинд, когото наричат Гералт, и че той скоро ще тръгне на път.

– Но Весемир…

– Никога не е споменавал за мен? Името Престън Холт никога не е изскачало? Ще обясня: Весемир и аз от известно време, да го кажем така, се движим в различни орбити. Ако разбираш какво имам предвид.

Гералт не беше много наясно какво е орбита, но кимна с разбираща физиономия.

Известно време пътуваха в мълчание. Рамо до рамо.

– Значи си тръгнал от Каер Морхен по пътищата – обади се най-накрая Престън Холт. – Началото може би не ти се е получило по най-добрия начин, но така е с началата. Аз впро­чем не смятам да те упреквам, напротив, разгледах трупа на онзи мародер и твоите удари могат да се приемат за безупреч­ни. Може би ненужни, може би непремислени, може би не­елегантни – но като цяло безупречни.

Помълчаха отново, наблюдавайки изведеното на пасище­то стадо говеда и пастирчето, което тичаше от крава на крава, за да затопли премръзналите си стъпала в пресните топли купчини кравешки тор. Торът май не затопляше особено, но тичането – определено.

– Извеждат кравите – отбеляза Холт, – макар че тревата едва се е подала от земята. Значи сезонът е започнал и ще на­мериш работа без усилия, Гералт. Селата скоро ще са готови да плащат за охраната на пастирите и добитъка. Да пришпо­рим конете нататък, към брезовата гора по брега на дренажа.

– По брега на какво?

– На дренажа. Този ров тук е дренаж, канал, по който ня­кога е била извеждана водата от мината. Ние, както несъмне­но знаеш, се намираме на територията на кралство Каедвен, наречена Горна Мархия. Богатството на Горна Мархия са по­лезните изкопаеми: главно сол, но също така сребро, никел, цинк, олово, лапис лазули и други подобни. Поне така е било някога, днес повечето полезни изкопаеми като че ли са започ­нали да се изчерпват. Нищо не трае вечно.

Гералт не коментира.

– Виждаш ли хълма пред нас? Нарича се Подкурек, така фигурира в официалните карти. А името идва от това, че пре­ди около сто години човек на име Подкурек случайно изкопал там парче сребро колкото голяма зелка. Тук веднага се появи­ла мина, изкопана в склоновете на планината. Извличали се големи количества сребро и галенит, оловна руда. Но колко­то по-дълбоко копаели миньорите, толкова повече проблеми възниквали с водата. Такива дренажи като този тук има мно­го, ще ги видиш. Накрая разходите за отводняване направили добива неизгоден. Миньорите се преместили в други райони. Оставили след себе си лабиринт от частично наводнени ко­ридори и проходи. А сега най-интересното: изоставената и на­воднена мина била заета от скитащи затравци. Предполагам, знаеш какво представляват затравците, нали?

– Затравците – изрецитира Гералт, поемайки си дъх – са дребни създания, наподобяващи маймуни с кучешки глави. Стадни, живеят под земята, в тъмнина. В стадо са опасни…

– Опасни са като чума – прекъсна рецитацията Престън Холт. – И доста често създават проблеми на миньорите лю­бители, които идват да копаят по склоновете на Подкурек в търсене на среброто, което все още може да се намери тук. О, ето и нагледен пример на моите разсъждения: това, което светлее там, са платнища от фургони и палатки. Ще попаднем право в лагер на смели копачи. Първите за тази пролет.

Смелите копачи ги посрещнаха най-напред с делега­ция, въоръжена с лопати и тояги. Заплашителните лица на посрещащите изпращаха просто послание: махайте се от­тук, пришълци, ние дойдохме първи. Скоро обаче лицата им омекнаха – както показа проверката, пришълците не бяха нежелани конкуренти. И ето че върху неприветливите само преди малко лица се изписа почти радост.

– О, богове, благодарим на боговете! – извика главният копач, като скри зад гърба си мотиката, която преди малко беше размахвал заплашително. – Благодарим на боговете!

О, богове, това е благородният господин вещер! Понеже до нас достигна новината, че сте в околността, вече бяхме реши­ли да изпратим при вас делегация! И ето ви тук като паднали от небето!

– Такъв навик имам. – Престън Холт се изправи в сед­лото. – Да падам от небето при нуждаещите се. Защото съм вещер.

Междувременно към копачите се присъединиха няколко разплакани жени. Ставаше все по-шумно и все по-хаотично. Престън Холт с жестове и думи започна да въвежда ред. Отне известно време, докато най-накрая се изясни какво всъщност искат копачите и техните жени.