ИК Хермес представя „Великият Гетсби“ на Ф. Скот Фицджералд

Ново луксозно издание на една от култовите творби в американската литература

Очаквайте на 19 септември! 

За автора 

         Франсис Скот Фицджералд е американски писател, творил през 20-те години на миналия век, които самият той определя като „Ерата на джаза“. За него това са години на бурен светски живот, елементи от който включва в творбите си.

Сред най-известните му произведения е „Великият Гетсби“, обрисуващ света на привилегированото общество в САЩ през онези бурни времена. Освен романи, Фицджералд пише и много статии, новели и кратки разкази. През 2018 г. са публикувани осемнайсет негови разказа – неиздавани, непознати или смятани за безвъзвратно изгубени, – обединени в сборника „Бих умрял за теб и други изгубени истории“.

За „Великият Гетсби“

Джей Гетсби притежава всичко – той е млад, привлекателен и баснословно богат. Видни личности посещават бляскавите му партита, имението му в Лонг Айланд жужи от превъзбуда денонощно, хората от висшето общество пият, танцуват, флиртуват и обсъждат мистериозната му личност. Гетсби обаче изглежда сам сред тълпата. Той наблюдава и чака, но какво – никой не знае. Зад великолепието и разкоша се крие тайна – мълчалив копнеж по единственото нещо, което е извън досега му.

Когато обещанието за любов и щастие е само на ръка разстояние, поредица от трагични събития ще разкрият грозната страна на този привидно бляскав свят. 

Откъс 

В летните нощи от дома на съседа ми долиташе музика. В сините му градини идваха и си отиваха мъже и млади жени, досущ нощни пеперуди сред шепота, шампанското и звездите. Следобед по време на прилива гледах как гостите му се гмуркат от кулата на плаващата платформа или правят слънчеви бани върху горещия пясък на плажа му, докато двете моторни лодки порят вълните на Пролива, дърпайки водни ски над водопади от пяна. През уикендите неговият „Ролс-Ройс” се превръщаше в омнибус, превозващ групи от хора до града и обратно от девет сутринта до късно след полунощ, а комбито му сновеше като пъргава жълта буболечка да посреща всички влакове. Всеки понеделник осем прислужници, включително допълнителен градинар, се трудеха от сутрин до вечер с парцали, четки за търкане, чукове и градински ножици, за да поправят разрушенията от предната вечер.

Всеки петък пет щайги с портокали и лимони се доставяха от нюйоркски магазин за плодове – всеки понеделник същите тези портокали и лимони напускаха къщата през задната врата под формата на пирамиди от кухи половинки. В кухнята имаше машина, която за половин час можеше да изстиска сока на двеста портокала, стига палецът на някой прислужник да натиснеше двеста пъти едно малко копче.

Поне веднъж на две седмици пристигаше цяла армия от доставчици с няколкостотин метра брезент и достатъчно многоцветни лампички, за да превърнат огромната градина на Гетсби в коледна елха. На дълги маси, украсени с разкошни ордьоври, се нареждаха бутове с подправки, салати, пъстри като костюми на Арлекин, и прасенца и пуйки в тесто, изпечени до тъмнозлатисто. В голямата зала поставяха бар с истинска месингова релса за краката, зареден с джин, ликьори и отдавна забравени плодови напитки, които повечето гости от женски пол не познаваха, защото бяха твърде млади.

До седем часа оркестърът вече е пристигнал – не някакви си петима музиканти, а истинско гъмжило от обои, тромпети, саксофони, виоли, валдхорни, пиколи, барабани и тимпани. Последните плувци вече са се върнали от плажа и в момента се преобличат на горния етаж; колите от Ню Йорк са паркирани в редици по пет на алеята пред къщата, а залите, салоните и верандите са изпъстрени с ярки цветове, странни модни прически и шалове, на които биха завидели дори в Кастилия. Барът работи на пълни обороти, към градината се носят едни след други табли с коктейли, а въздухът жужи от разговори и смях, от небрежни подмятания и запознанства, които се забравят на мига, от въодушевени срещи между жени, които дори не знаят имената си.

Слънцето чезне и светлините стават по-ярки, оркестърът вече свири лека коктейлна музика, а хорът от гласове вече звучи с един тон по-високо. От минута на минута смехът става все по-гръмогласен, разливан щедро при всяка шега. Групите се менят все по-бързо, набъбват от нови попълнения, разпадат се и веднага след това се образуват наново – вече има „прелетни птички”, самоуверени момичета, които тук-там се провират сред по-едрите и по-солидните, за един напрегнат щастлив миг стават център на вниманието в някоя група и възбудени от тази победа, се понасят плавно през морето от лица, гласове и багри под постоянно променящата се светлина.

Изведнъж една от тези номадки в рокля от трептящ опал грабва отнякъде коктейл, глътва го на екс за кураж и движейки ръце като Фриско, излиза с танцова стъпка сама на брезентовия подиум. Всички притихват; диригентът любезно сменя ритъма заради нея и навред се понася фалшивата мълва, че това е дубльорката на Гилда Грей от „Фоли Бержер”. Партито е започнало.

Струва ми се, че първия път, когато отидох в къщата на Гетсби, бях един от малцината поканени гости. Хората не чакаха да ги поканят – просто отиваха там. Качваха се в автомобили и поемаха към Лонг Айланд, но на финала някак си се озоваваха пред вратата на Гетсби. След това някой, който познаваше Гетсби, ги представяше и те започваха да се държат така, сякаш се намираха в увеселителен парк. Понякога идваха и си отиваха, без изобщо да са се запознали с Гетсби, дошли на партито, въоръжени с онова простодушие, което само по себе си представлява входен билет.

Аз наистина бях поканен. Рано сутринта на онази събота шофьор в униформа с цвят на светлосиньо яйце на червеношийка прекоси моравата пред къщата ми, носейки изненадващо официална бележка от господаря си – в нея се казваше, че бих направил чест на Гетсби, ако посетя неговото „малко парти” довечера. Видял ме няколко пъти и отдавна възнамерявал да ме посети, но непредвидено стечение на обстоятелствата осуетило плановете му – бележката беше подписана „Джей Гетсби“ с респектиращ почерк.

Малко след седем часа влязох в неговия двор, издокаран в бял спортен панталон, и пообиколих градината, чувствайки се неловко сред водовъртежите и вихрушките от хора, които не познавах – въпреки че имаше и лица, които бях виждал във влака за Ню Йорк. Веднага ми направи впечатление колко много млади англичани имаше наоколо; всичките добре облечени, малко гладни на вид и водещи тихи, настойчиви разговори с масивни, заможни американци. Несъмнено продаваха нещо: ценни книжа, застрахователни полици или автомобили. Младите англичани със сигурност осъзнаваха пределно ясно, че са заобиколени от лесни пари, и бяха убедени, че могат да ги приберат с няколко подходящи думи, казани с подходящ тон.

Веднага след като пристигнах, направих опит да открия домакина си, но двама-трима души, които попитах, ме изгледаха с такова удивление и така категорично отрекоха да знаят каквото и да било за неговото местонахождение, че се оттеглих засрамен към масата с коктейлите – единственото място в градината, където неженен мъж би могъл да се помотае, без да изглежда нерешителен или самотен.

Бях напът да се натряскам до безпаметност от унижение, когато Джордън Бейкър излезе от къщата и застана на площадката на мраморното стълбище, леко наклонила тялото си назад и загледана с надменно любопитство към градината.

Независимо дали бях добре дошъл или не, просто трябваше да се присламча към някого, преди да съм започнал да задявам хората около мен.

– Здравей! – изревах аз и тръгнах към нея. Гласът ми прозвуча неестествено високо през градината.

– Помислих си, че може да си тук – отвърна разсеяно тя, докато се качвах. – Спомних си, че живееш в съседство до…

Тя задържа хладно ръката ми, сякаш обещаваше да се погрижи след минутка за мен, сетне се заслуша в думите на две момичета с еднакви жълти рокли, които се спряха в подножието на стълбището.

– Здравейте! – извикаха те в един глас. – Жалко, че не победихте.

Ставаше дума за турнира по голф. Миналата седмица беше загубила на финала.

– Не ни познавате – каза едно от момичетата в жълто, – но се срещнахме тук преди около месец.

– Боядисали сте косите си – отбеляза Джордън и ме стресна, но момичетата вече се бяха отдалечили и се създаде впечатление, че забележката й е отправена към избързалата луна, която подобно на вечерята сигурно бе доставена в кошница от деликатесен магазин. С фината златиста ръка на Джордън, сгушена в моята, слязохме по стълбите, след което тръгнахме безцелно из градината. От здрача пред нас изплува поднос с коктейли и ние седнахме на една маса с двете момичета в жълто и с трима мъже, всеки от които ни се представи като мистър Мъмбъл.

– Често ли посещавате тези партита? – попита Джордън момичето до себе си.

– Последното беше това, на което се срещнахме – отвърна момичето с буден, уверен глас. Обърна се към приятелката си: – Нали така, Люсил?

Люсил кимна.

– Обичам да идвам тук – рече тя – Никога не ме е грижа какво правя и затова си прекарвам приятно. Миналия път скъсах роклята си на един стол и той ме попита за името и адреса ми. Седмица по-късно получих колет от „Кроарие”, в който имаше нова вечерна рокля.

– Приехте ли я? – попита Джордън.

– Разбира се. Щях да си я сложа тази вечер, но ми е твърде широка в бюста и трябва да се преправи. Синя, с пришити бледолилави мъниста. Двеста шестдесет и пет долара.

– Има нещо странно у човек, който би направил нещо подобно – каза разпалено другото момиче. – Не иска да си има неприятности с когото и да било.

– Кой не иска? – попитах.

– Гетсби. Някой ми каза…

Джордън и двете момичета се наведоха съзаклятнически една към друга.

– Някой ми каза, че навремето убил някого.

Всички изтръпнахме. Тримата господа на име Мънкам се наведоха напред и се заслушаха жадно.

– Според мен не е това – възрази скептично Люсил. – По-скоро си мисля, че е бил германски шпионин през войната.

Един от мъжете кимна утвърдително.

– Чух го от човек, който знае всичко за него, защото били израснали заедно в Германия – увери ни той.

– О, не – рече първото момиче, – не може да е така, защото през войната е бил в американската армия. – Доверието ни отново се прехвърли върху нея и тя се наведе тържествуващо напред. – Погледнете го в момент, когато мисли, че никой не го наблюдава. Обзалагам се, че е убил някого.

Тя присви очи и потръпна. Люсил също потръпна. Всички се обърнахме и се озърнахме за Гетсби. Дори тези, които рядко изпитваха потребност да шептят, сега говореха шепнешком за него и това доказваше способността му да поражда романтични догадки.

Гостите вече танцуваха на брезентовия подиум в градината: стари мъже бутаха назад млади момичета, описвайки безспирни тромави, надменни двойки, притиснати едва ли не конвулсивно един към друг, както беше модерно, танцуваха само по ъглите – а множество момичета, дошли на партито без кавалер, танцуваха сами или даваха кратък отдих на оркестъра, грабвайки банджото или чинелите. Към полунощ веселбата беше в разгара си. Прославен тенор изпълни арии на италиански, скандално известна певица контраалт пя джаз, а в паузите гостите правеха „каскади” из градината, докато към лятното небе се изригваха залпове от щастлив, празен смях. Дуо сценични „близначки” – които се оказаха момичетата в жълто – представи бебешка пантомима в специални костюми, а междувременно шампанското вече се сервираше в чаши, по-големи от купи. Луната се бе издигнала високо, а във водите на Пролива се носеше триъгълник от сребърни люспи, потрепващи в такт с отсечения тенекиен ритъм на банджото на моравата.

Все още бях с Джордън Бейкър. Седяхме на една маса с мъж на моята възраст и шумно момиче, което при най-малкия повод избухваше в необуздан смях. Сега вече се забавлявах. Бях изпил две купи с шампанско и сцената се беше променила пред очите ми, превръщайки се в нещо знаменателно, първично и дълбокомислено.

В миг на затишие във веселието мъжът ме погледна и се усмихна.

– Лицето ви ми се струва познато – рече учтиво. – Не бяхте ли в трета дивизия по време на войната?

– Ами да. В девети мотострелкови батальон.

– Аз пък бях в седми пехотен полк до юни хиляда деветстотин и осемнайсета. Знаех си, че съм ви виждал някъде.

Поговорихме си малко за някои влажни, сиви селца във Франция. Мъжът очевидно живееше наблизо, защото ми каза, че наскоро си купил хидроплан и смятал да го изпробва на сутринта.

– Искаш ли да дойдеш с мен, приятелю? По Пролива близо до брега.

– В колко часа?

– Когато ти е удобно.

Тъкмо се канех да го попитам как се казва, когато Джордън се огледа наоколо и се усмихна.

– Забавляваш ли се вече? – попита тя.

– Много повече. – Отново се обърнах към новия си познайник. – Това е необичайно парти за мен. Дори не съм видял домакина. Живея ей там… – махнах с ръка към невидимия плет в далечината – и този Гетсби изпрати шофьора си да ме покани.

Мъжът за миг ме изгледа с недоумение.

– Аз съм Гетсби – каза неочаквано.

– Какво! – възкликнах. – О, моля да ме извините.

– Мислех, че знаеш, приятелю. Опасявам се, че не съм много добър домакин.

И се усмихна с разбиране – дори нещо повече от разбиране. Беше една от онези редки усмивки, които са способни да вдъхнат безкрайно успокоение и каквито можеш да срещнеш четири-пет пъти в живота си. За момент бе насочена – или изглеждаше насочена – към целия външен свят, ала внезапно се съсредоточаваше върху теб с неотразимо предразположение. Разбираше те точно толкова, колкото искаш да бъдеш разбран, вярваше в теб така, както ти самият би искал да вярваш в себе си, и те уверяваше, че добива за теб впечатлението, което се надяваш да създадеш, когато си в най-добрата си форма. Точно в този миг усмивката изчезна – и пред очите ми вече беше елегантен млад здравеняк на тридесет и една-две години, чийто сложен, прекомерно официален изказ беше почти абсурден. Малко преди да ми се представи, бях останал с впечатлението, че подбира много внимателно думите си.

Кажи-речи в мига, в който мистър Гетсби разкри самоличността си, при него дотича иконом и му каза, че го търсят по телефона от Чикаго. Той се извини с лек поклон, който бе насочен към всеки от нас.

– Ако имаш нужда от нещо, просто попитай, приятелю – подкани ме той. – Извини ме. Ще се видим по-късно.

След като си отиде, веднага се обърнах към Джордън – чувствах се задължен да споделя с нея изненадата си. Бях очаквал Гетсби да бъде червендалест дебелак на средна възраст.

– Кой е той? – попитах. – Знаеш ли?

– Просто мъж на име Гетсби.

 

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here