В книжарниците се завръща началото на една най-обичаните съвременни поредици в детската литература у нас – „Кало Змея“ от Милен Хальов. При това в  изцяло обновено издание с впечатляващата корица  на Chase a Cloud, които вече работят и по анимационната адаптация на първата част от трилогията, вдъхновена от богатството на българския фолклор.

„Кало Змея“ разказва историята на едно на пръв поглед обикновено момче, което (съвсем  естествено) предпочита да играе с топка навън, вместо да заляга над уроците. Но в малкото градче Румица нищо не е такова, каквото изглежда, и Кало също крие своите тайни. Защото той е син на змей и притежава магически способности, които му позволяват да лети над покривите и да предизвиква бурята.

След години живот в сянка момчето се оказва изправено пред мистериозен и коварен враг, способен да се противопостави на дарбите му. А с появата на красивата Йоана и нейната сестра Рая, Кало се оказва въвлечен в свят на караконджули, устрели и самодиви, където всичко, което обича, е в опасност.

В тази история за приятелството, смелостта и порастването Милен Хальов вплита магията на българските приказки, за да покаже, че понякога, за да надвиеш злото, трябва първо да се изправиш срещу самия себе си.

На фона на легендарни места, митични създания и фолклорни предания Милен Хальов вплита трудните избори и житейски уроци, които малко по малко ни откъсват от детството и ни помагат да пораснем.

С новата визия на Chase a Cloud и предстоящата анимация „Кало Змея“ предлага съвременен и вълнуващ прочит на българската митология и изгражда пленителен свят на Добро и Зло, в който е нужно само една Златна ябълка, за да се пробуди героят, дремещ у всеки един от нас.

Из „Кало Змея”  от Милен Хальов 

Милен Хальов

КАЛО ЗМЕЯ

…Гигантска беше ламята – с три глави, озъбени свирепо над отровните облаци, и с три опашки като боздугани, трошащи кости, с очи, святкащи като горски пожар, и със стоманени нокти, калени в пещите на пъкъла.

Кой можеше да се изправи срещу тази твар? Човеците трепереха – боязливи и болни, а животните бягаха вдън гори, търсейки спасение.

Небето помръкна от буря – тежка и люта. Сред облаците блеснаха орлови криле и очи от злато…

 

Из разказите на Петела

Глава 1

ЮНАК БЕЗ РАНА НЕ МОЖЕ

– Кало, кой те удари?

Кало погледна психоложката – госпожа Герджикова – демонстрирайки досада:

– Никой.

– Никой? Откъде ти е тази синина на бузата тогава? – тя се облегна о рамката на малкия прозорец, през който проникваше следобедното слънце. Средата на май, а вече беше лятна жега.

– От тренировките.

– А ожуленото на ръката?

Кало извъртя леко левия си лакът, за да скрие рубинените резки под него.

– И то е от тренировките – момчето гледаше психоложката право в очите, без да мига.

– Господин Славов каза, че много често отсъстваш от тренировки – госпожа Герджикова се наклони към Кало и високата ѝ фигура хвърли сянка върху лицето му.

– Но въпреки това извеждам отбора до първо място всеки път – наперено отвърна момчето.

– Всички знаем какъв невероятен спортист си – тя завъртя очи отегчено. – Другите ученици много ти се водят по акъла… не вярвам да си се бил с някого от училище.

– Не съм се бил, казах ви, от тренировките е! Спънах се, паднах и се ожулих.

– А синините от предната седмица и раните по дланите отпреди това?

– Катерих се да смъкна една топка…

– По кактус ли си се катерил?

Кало сви рамене:

– Не знам какво дърво беше.

Госпожа Герджикова въздъхна и помълча търпеливо преди следващия въпрос:

– Как е вкъщи?

– Изби мухъл над прозореца в стаята ми.

– Как е мама? – психоложката запази благия тон, но очите ѝ се свиха изпитателно.– Супер – Кало взе да се оглежда из кабинета безцелно. Нямаше случай през дванайсетте си години някоя жена да му е задавала този въпрос добронамерено. – Смени си фризьора наскоро. Мога да ѝ кажа да ви даде номера му.

Госпожа Герджикова погали сухата си шия и продължи:

– Ами Алекс, разбираш ли се с него?

– Кой? – Кало почеса черната си коса, която винаги изглеждаше, все едно е разрошена от вятъра.

– Калояне, стига си се халосвал. Нали знаеш, че съм тук, за да ти помогна. Можеш да говориш с мен. – Госпожа Герджикова застана отстрани на бюрото и обърна рамо към Кало.

– С доктор Цайс се разбираме перфектно – обясни Кало подигравателно.

– А възможно ли е, след като мама отскоро е във връзка, да търсиш вниманието ѝ… по по-особени начини?

– Какви?

– Като си по-груб към себе си? – психоложката даде предположението с преиграно меко гласче.

– Не – отсече той.

– Ако има нещо, каквото и да е – психоложката доближи лице до неговото, – искам да ми кажеш. На мен или на класната си.

– Може ли вече да тръгвам? – побърза да попита Кало. – Навън играят мач и ако скоро не се намеся, ще загубим.

– Откъде си толкова сигурен?

– По-добре да съм там. Може ли? – момчето се надигна.

– Добре – склони госпожа Герджикова и Кало се изстреля като скакалец. Отвори вратата припряно и застана неподвижен от другата ѝ страна. Трябваше му време, за да се отърси от усещането, че го наблюдават. Замисли се, но след миг подскочи като диво зверче и хукна презглава. Изтича по мозаечния коридор, подминавайки група ученички, които притиснаха предпазливо учебниците до гърдите си още щом го видяха.

В този коридор учеха децата от начален курс и те по неписан закон правеха път на учениците от прогимназията. Но дори и Кало да не беше петокласник, децата пак щяха да се махнат от пътя му, защото скоростта, с която се движеше, беше всеизвестна. Две третокласнички го поздравиха ведро, едната дори му помаха, но той не ѝ обърна особено внимание. Стигна до входната врата и се показа на слънце.

– И аз играя! – изкрещя с пълно гърло.

– Тренер, поравно сме – възпротиви се Тишо и размаха хилавите си почернели ръце.

– Спрете малко! – викна господин Славов и посегна към металната свирка, висяща на гърдите му. Беше едър мъж над петдесетте с топчест нос и дебели тъмни вежди. Децата не дочакаха свистенето на свирката, а застанаха на място. – Бюленте, теб нали те болеше кракът?

– Да, ама съм добре вече. Мога да играя – рече Бюлент и забърса потта от челото си.

– Да не направим някоя беля. Трябва да пазиш ставите отсега, че после големи проблеми стават. Я излез по-добре. – Господин Славов се приближи до него и сложи голямата си лапа, покрита със сиви косми, на рамото му.

– Не може ли да си довърша поне полувремето? – изхленчи Бюлент.

– То свърши вече – Славов налапа бързо свирката и я наду силно. – Починете десет минути и продължаваме. Кало на мястото на Бюлент! И сменяме вратите!

Бюлент плесна недоволен с ръце бедрата си.

– Ей, все каквото Калоян поиска – долови се тихото мърморене на Ники от противниковия отбор.

– Какво, страх те е, че сега ще ви смачкаме? – отвърна му наперено Кало.

– Не ме е страх – каза Ники, този път по-високо след първоначалната изненада, че новодошлият е успял да го чуе.

– Петокласниците губят с три на едно, Кало – осведоми го господин Славов, опитвайки да прикрие, че гледа синината на бузата му.

– Добре, тренер – момчето вдигна палец, без да се впечатлява от резултата.

Дворът на основно училище ,,Странджа“ беше широк. В края му имаше малка градина с пясъчни пътеки и подравнени лехи, пълни със здравец. Разклоняваше се младо сливово дърво с масленозелени листенца. Останалата част от заградената площ се заемаше от голямо футболно и по-тясно баскетболно игрище.

Пролетната топлина беше оживила не само двора на училището, но и целия град Румица. След продължителните планински студове всички се радваха на майското време.

Пронизващият звук на металната свирка прикани отборите да заемат местата си. Кало беше нападател на петокласниците, а противниците им бяха ученици от шести клас – сухи и дълги момчета, които живееха за футбола, заклети на любимия си отбор, и се интересуваха малко от уроците и училищния живот. Господин Славов се справяше с тях, защото харесваха часовете с него, но за останалите преподаватели бяха обикновени гамени.

Превалящото слънце заслепяваше Кало и неговия отбор. Шестокласникът Ники – върлинест и с изпъкнали кости, на които сякаш беше опъната възмургавата му кожа – се усмихна ехидно.

– Да видиш на нас какво ни беше първото полувреме – обърна се злорадо към Кало и огледа съотборниците си, за да получи жлъчното им одобрение. Те вече бяха губили няколко мача от петокласниците тази година, но сега наистина имаха шанс за победа.

Кало се насили да задържи сиво-зелените си очите отворени, докато гледаше продължително прегорялата белота на слънчевия диск. Няколко седефени облачета забулиха светлината му. Свирката изсвири отново и топката полетя към вратата на шести клас. Кало летеше след нея, гъвкав и пъргав. Жилавото му тяло, по-дребно от това на всички момчета в отбора, пробиваше защитата и решително се насочваше към противниковата мрежа. Ники скочи грубо пред краката му с намерението да запрати топката извън игрището. Изобщо не мислеше за чиста игра или че може да контузи някого. Кало задържа топката умело, изви се мълниеносно и залъга с движение съперника си, че ще подаде на съотборник. Не го направи, въпреки че Ясен беше в добра позиция и крещеше с все сила, че никой не го пази. Кало се завъртя около стъписания Ники и го подмина, владеейки топката. Ясен продължи да крещи: ,,Кало, подай, подай!“, но Кало го пренебрегна и с няколко умели движения подмина още двама защитници. Ритна топката силно и тя изсвистя покрай ухото на противниковия вратар. Ники изпсува. Петокласниците викнаха радостно. На дървените пейки пред градината седяха няколко техни съученички, които също ликуваха. Ясен дотича до Кало с големи крачки и се изравни с него.

– Защо не подаде? – надвеси се над голмайстора предизвикателно.

– Вкарахме, какво искаш?

– Винаги се лакомиш!

– Следващия път – рече Кало небрежно и се изплю встрани.