Издателство Обсидиан представя „Вдовицата“ от Джон Гришам

Тя иска ново завещание.

Той не е имал толкова богата клиентка.

Дали късметът няма да му изневери?

Саймън Лач, адвокат в малко градче във Вирджиния, едва смогва да плаща сметките си, има дългове от хазарт и бракът му се разпада. Един ден в кантората му влиза възрастна вдовица, която иска той да ѝ изготви завещание. Елинор Барнет няма деца и близки и търси съвет на кого да остави своите двайсет милиона, за които никой не знае.

След като успява да спечели най-богатата клиентка в кариерата си, Саймън се стреми да опази тайната за наследството ѝ от всички. Скоро това се оказва невъзможно. Когато след автомобилна катастрофа Елинор е приета в болница с леки травми, но внезапно се влошава и умира, Саймън разбира, че нищо не е такова, каквото изглежда. Самият той е обвинен за смъртта ѝ и има вероятност да прекара остатъка от живота си в затвора. Единственото му спасение е да намери истинския убиец.

Първият криминален роман на Джон Гришам е дори по-завладяващ от съдебните му трилъри.

Джон Гришам е роден на 8 февруари 1955 г. в Арканзас. Като дете мечтае да стане бейзболен играч. След като осъзнава, че професионалният спорт не е за него, завършва право в Университета в Мисисипи и практикува близо десет години в Саутхевън. Специализира в наказателното право.

„Сериозно се съмнявам, че щях да напиша първия си роман, ако не бях адвокат. Никога не съм мечтаел да стана писател. Пишех само след като съм присъствал на съдебен процес.“

Един ден Гришам чува в съдебната зала мъчителните показания на двайсет и една годишна жертва на изнасилване. Това го вдъхновява да започне роман за съдбата на баща на изнасилено момиче, който убива похитителите ѝ. Три години Гришам става всеки ден в 5 сутринта, за да има няколко часа за писане преди работа. Приключва „Време да убиваш“ през 1987 г. и получава отказ от много издатели. Ръкописът най-сетне е одобрен от Wynwood Press и излиза през юни 1988 г. в скромния за САЩ тираж от 5000 екземпляра.

Това би трябвало да е краят на „хобито“ на Гришам. Но вместо да остави писането, той започва следващия си роман още в деня, в който приключва „Време да убиваш“. Така превръща хобито си в нова, писателска кариера на пълен работен ден – и то една от най-успешните в историята на книгоиздаването.

Вторият му роман, „Фирмата“, е 47 седмици в бестселър класацията на „Ню Йорк Таймс“ и става най-продаваният роман през 1991 г.

Успехът на „Версия Пеликан“ и „Клиентът“ затвърждават репутацията на Джон Гришам като майстор на съдебния трилър. След „Време да убиваш“ той пише по един роман на година и всички те се превръщат в световни бестселъри. В момента има около 400 милиона продадени екземпляри на негови книги, преведени на 50 езика.

ОТКЪС

Клиентите на малката старомодна адвокатска кантора на ъгъла на Главната улица и „Мейпъл“ пристигаха с проблеми, от които на Саймън му беше дошло до гуша. Фалити, шофиране в нетрезво състояние, неизплатени издръжки, запорирани имоти, леки катастрофи, подозрителни падания при подхлъзване и съмнителни претенции за обезщетение поради инвалидност – обичайнитe случаи в практиката на провинциален адвокат, чиято студентска мечта за забогатяване е избледняла до изчезване. След осемнайсет години в този изтощителен занаят Саймън Ф. Лач, адвокат и правен консултант, се чувстваше изхабен. Омръзнало му беше от чуждите проблеми.

От време на време в сивото му ежедневие проблясваше светъл лъч, когато някой възрастен клиент се нуждаеше от услуги, свързани с наследство, например от актуализиране на завещание. Това почти винаги бяха лесни задачи, с които би се справил и първокурсник в юридически факултет, колкото и сложни да се стараеше да ги представи Саймън. Само срещу 250 долара той можеше да напише, или да „изготви“, както предпочиташе да се изразява, обикновено завещание от три страници, да го отпечата на луксозна хартия със златен кант, „екипът му“ да го завери и да остави у клиента впечатлението, че подписва нещо грандиозно.

Истината беше, че половината от тези хора нямаха нужда от завещание, било то и най-стандартно, но никой в историята на американската адвокатска практика  не беше казвал това на клиент, готов да си плати. Истина беше също така, че хонорарът от 250 долара си е жив обир, защото в интернет беше пълно с безплатни образци на завещания, които имаха същата правна тежест. Освен това господин Лач почти не докосваше завещанията. Неговата секретарка Матилда попълваше празните места и принтираше важните документи.

Сегашната му клиентка беше госпожа Елинор Барнет, на осемдесет и пет години, вдовица. Живееше сама в скромна къща в предградията, която бе купила заедно с втория си съпруг преди десет години. Тя нямаше деца, но покойният Хари Корсак имаше двама синове от първия си несполучлив брак и години наред се бе опитвал да убеди скъпата на сърцето му Елинор да осинови момчетата по ред причини. Нито една от тях не ѝ се бе сторила убедителна, защото тя ги ненавиждаше, както довери на Матилда по време на дългия им втори телефонен разговор. Те причинявали само неприятности.

– Къщата ви ипотекирана ли е? – попита Матилда, прекъсвайки вежливо още в началото нещо, което заплашваше да се превърне в безкрайна тирада за двамата непрокопсаници.

Не. Къщата била изплатена, колата също. Нямала задължения. Хари Корсак бил много пестелив, рожба на Голямата депресия, и мразел да има дългове. Между телефонните разговори Матилда направи обичайните проверки в интернет и установи, че данъчната оценка на къщата е 280 000 долара и върху нея няма тежести; същото важеше и за колата, линкълн на петнайсет години. Тя се поразрови по-надълбоко и откри криминалното досие на Клайд Корсак, по-големия от двамата синове на съпруга ѝ. Преди десетилетия го бяха заловили да продава кокаин и беше лежал в затвора четири години.

Госпожа Барнет не желаеше да обсъжда повече финансови въпроси по телефона и предпочиташе да изчака до срещата си с господин Лач. Тя пристигна точно в два следобед, облечена като заможна старица, която отива на църква. Матилда беше посрещала и изпращала хиляди като нея и я прецени светкавично, докато ѝ сипваше кафе в чаша от фин порцелан, която пазеше специално за възрастните дами. На останалите клиенти го поднасяше в картонени чаши. Госпожа Барнет се движеше без бастун, с уверена крачка и  енергична походка. Седнала с изправен гръб в приемната, тя пиеше кафето си, вирнала кутре – ясен белег за изискани обноски или за лек снобизъм. Изглеждаше в добро здраве и можеха да минат още десетина години, преди новото ѝ завещание да влезе в сила.

След няколко минути Матилда съобщи, че господин Лач е приключил своя „конферентен разговор“ и може да я приеме. Тя поведе госпожа Барнет по къс коридор към заседателна зала, чиито тъмни стени бяха опасани от лавици с дебели правни томове, които господин Лач не беше докосвал от години.

Саймън възнамеряваше да се отърве от клиентката за половин час. Щеше да ѝ отдели още толкова време следващата седмица, когато тя щеше да подпише новото си завещание, и той, поне на теория, щеше да спечели своя почасов хонорар от 250 долара. Негов близък приятел от студентските години в момента вземаше четири пъти повече във фирма за данъчни консултации във Вашингтон, но Саймън се стараеше да не мисли за такива неща. През годините беше успял да си внуши, че качеството на живота му в градчето Бракстън, Вирджиния, е много по-добро, затова парите да вървят по дяволите.

Включи чара си на макс, както правеше винаги с по-възрастните жени, и веднага усети, че Елинор Барнет е запленена от него.

– Прекрасно колие – направи ѝ комплимент той.

Старицата се усмихна, разкривайки пълен комплект пожълтели естествени зъби.

– О, благодаря.

– От бележките на секретарката ми виждам, че живеете сама и нямате деца или внуци. Имали сте двама съпрузи, и двамата покойници.

Саймън преглеждаше записките на Матилда, все едно четеше Магна Харта.

– И сте запазили фамилното си име Барнет, след като сте се омъжили за господин Корсак.

– Ами не точно. След смъртта на Хари реших да си върна името Барнет. Корсак никога не ми е харесвало. Между нас да си остане, но с Винс Барнет ми беше много по-хубаво, отколкото с Хари Корсак. С Винс се обичахме от деца, оженихме се рано и пораснахме заедно, тъй да се каже. Бяхме доста по-млади и по-активни… романтично, ако ме разбирате.

Саймън я разбираше отлично и нямаше желание да се задълбочава в темата.

– Имате ли актуално завещание?

– Завещанията нямат срок, нали?

– Нямат.

– Имам завещание, но някои неща в него ме смущават. Бих искала ново и съм готова да ви наема за мой адвокат и по други въпроси. С абонаментен договор.

– Какви други въпроси ви притесняват?

– Човек никога не знае, особено в днешно време с толкова измами и престъпни схеми. А възрастните хора са най-честите жертви. Много от тях губят всичко и това е ужасно. Държа да бъда защитена и искам да ви наема, за да следите нещата. Приятелката ми Дорис отдавна има договор с адвокат.

В момента не му хрумваше по-неприятна перспектива от това да бъде на разположение на възрастна клиентка, която подозира, че някой се опитва да я измами. Но ако тя настояваше, хиляда долара биха били прилична такса.

– Каква такса плаща приятелката ви?

– О, не много. Казва, че човек може да си наеме адвокат доста евтино.

Той си пое дъх и се опита да върне разговора в релси.

– Да обсъдим завещанието ви. Важно е да прегледам предишното.

– Да, знам. Матилда ми спомена по телефона, но аз забравих да го донеса. Напоследък все по-често забравям.