Една от най-нашумелите и обсъждани книги в световен мащаб за последните месеци – „Изхвърлени в Америка“ от Джанин Къминс – се появява на българския пазар с логото на издателство ICU само два месеца след световната си премиера. Определяна като „нова американска класика“, книгата е необичайно пътешествие из вътрешния свят на хората, решени да пожертват всичко заради искрица надежда.
„Изхвърлени в Америка“ е забележителна художествена творба, която е вдъхновена от стотиците истински, но неразказани истории на невидимите жертви на терора, упражнен от наркокартелите в Мексико и цяла Южна Америка. Непоносимостта към този начин на живот, вечната политическа нестабилност, съчетани с произвола на наркобароните, принуждава милиони хора да поемат по опасните маршрути към САЩ.
Авторката Джанин Къминс категорично отказва да коментира политическите теми, свързани с романа. За нея много по-важни са човешките истории, които стоят зад сухата статистика. Читателите ще отворят сърцето си за болката на героите и за всички онези безименни жертви, които са загубили живота си по пътя към спасението отвъд границата. Един от тези читатели е самият Стивън Кинг, който нарича “Изхвърлени в Америка” “изключителна творба, съвършено балансираща между ужаса от една страна и любовта от друга” и отправя към читателите предизвикателство да прочетат първите седем страници на този роман и да не го довършат. Защото емпатията и любовта към ближния са неговата притегателна сила.
„Изхвърлени в Америка“ е драматично четиво, което пренася читателя в Акапулко – град, който можеше да бъде наречен “земен рай”, ако не бе окупиран от наркокартелите. Те правят живота на мнозина непоносим, а изход от порочния кръг на този живот няма.
Лидия е собственичка на малка книжарница и с осемгодишния си син Лука и грижовния си съпруг, Себастиан, водят сравнително спокоен и непомрачен от сериозни сътресения живот. В един ден животът ѝ се преобръща по изключително жесток начин и двамата с Лука предприемат опасно бягство, а най-добрият изход от него е оцеляването.
Майка и син ще преоткрият границите на собствените си възможности и на човечността.
За авторката:
Джанин Къминс е американска писателка, в чието портфолио – освен нашумелия роман “Изхвърлени в Америка” – има един мемоар, описващ трагични събития от живота на семейството ѝ, и два романа, свързани с историята на Ирландия – родината на нейния съпруг. Родена в американска военноморска база в Рота, Испания, Джанин прекарва по-голямата част от детството си в щата Мериленд, а днес живее в Ню Йорк със съпруга си и двете им деца. За да напише “Изхвърлени в Америка”, тя провежда сериозно проучване и множество лични срещи с преживели пътя на емигрантството от Мексико към САЩ. Книгата я прави разпознаваемо лице по цял свят, а страстите около заглавието се разгорещиха дотолкова, че се наложи писателката да отмени турнето си в САЩ. Болезнената тема за жестоката реалност в Мексико докосна дълбоко много мексиканци, според които американската гледна точка не е достатъчно обективна. Българското издание на романа съдържа специален поздрав към читателите.
За преводачката:
Надежда Розова е завършила СУ „Св. Климент Охридски“ с магистратура по индология и специализация по английски език. Преводач и редактор на художествена, документална и научна литература от и на английски език и от хинди. Преведените от нея над 150 заглавия включват произведения на Хишам Матар, Роуз Тримейн, Прия Базил, Джейн Остин, Хенри Джеймс, Ръдиард Киплинг, Салман Рушди, Халед Хосейни, Рут Озеки, Уилям Тревър, Дафни дю Морие, Ерика Джонг, Джон Гришам, Стивън Хокинг и др. Носител е на специалната награда за превод „Кръстан Дянков“ за 2014 г. за романа “Създания от време от Рут Озеки” и на наградата за превод на художествена проза на Съюзана преводачите в България за превода на романа Последният дъх на мавъра на Салман Рушди, 2015 г.
Джанин Къминс – с перо срещу стигмата
Джанин Къминс е американска писателка, в чието портфолио – освен нашумелия роман “Изхвърлени в Америка” – има един мемоар, описващ трагични събития от живота на семейството ѝ, и два романа, свързани с историята на Ирландия – родината на нейния съпруг. Родена в американска военноморска база в Рота, Испания, Джанин прекарва по-голямата част от детството си в щата Мериланд, а днес живее в Ню Йорк Сити със съпруга си и двете им деца.
Когато е на шестнайсет, ужасно престъпление отнема живота на двете ѝ братовчедки, излезли на разходка по време на семейна почивка заедно с брат ѝ Том. Момичетата са изнасилени и изхвърлени през мост в река. Том оцелява по чудо.
Тези трагични събития стават основа за мемоара на Къминс A Rip in Heaven (2004). В завладяващия текст са включени съдебни документи, полицейски доклади и журналистически репортажи. Мемоарът става бестселър и печели вниманието на широк кръг от читатели.
След публикуването му Къминс често участва в събития, свързани със защита на правата на жертви на насилие. Усилията ѝ са насочени към това да се дава повече гласност на перипетиите и предизвикателствата, пред които са изправени семействата на пострадалите. Къминс се среща с ученици и студенти и дискутира с тях възможни начини за превъзмогване на травми посредством изкуство.
През 2010 г. излиза първият роман на Джанин Къминс – The Outside Boy. Действието се развива през 1950 г. в Ирландия, историята гравитира около Кристофър, момче от цигански произход, което отчаяно се опитва да открие собствената си идентичност. Героят често се сблъсква с презрението на хората към малцинствата и тяхната култура.
Три години по-късно Къминс публикува своята трета книга – романа The Crooked Branch, в който млада майка от Куинс се бори със следродилната депресия и трудностите на родителството в млада възраст. Нейната история се преплита с тази на ирландка, също майка, която се стреми да осигури достоен живот за семейството си във време на криза и несигурност.
Големият си писателски пробив Къминс прави с “Изхвърлени в Америка” (Аmerican Dirt), чиито права са продадени за седемцифрена сума в оспорван търг между девет издателства. Романът разказва за майка и син, принудени да напуснат своя дом след наказателна акция на новонастанил се в мексиканския град Акапулко картел. Главорезите избиват цялото семейство на Лидия – съпруг, сестра, майка… общо 16 от най-близките ѝ хора. Героинята, в опит да спаси себе си и осемгодишния си син Лука, поема по единствения възможен път: към Съединените американски щати. Каквото и да ѝ струва това.
Спокойният живот на жена от средната класа, която държи малка книжарничка и намира утеха в света на книгите е заменен с несигурното съществуване на мигрантка, принудена да прави рисковани и животозастрашаващи избори. Сравняван с емблематичния роман на Стайнбек “Гроздовете на гнева“, който разказва за трудното пътешествие на едно американско семейство от Оклахома до Калифорния по време на Голямата криза, “Изхвърлени в Америка” е окачествяван като „нова американска класика“, но в същото време е грубо нападан и заклеймяван, а на Джанин Къминс се оспорва правото да разкаже историята на мексикански мигранти, след като самата тя не е от мексикански произход. Полемиките около „Изхвърлени в Америка“ се разрастват до мащаба на истински литературен скандал и замесват признати фактори в света на книгите като Опра Уинфри. Стига се до там, че творци от мексикански произход организират подписка и се обръщат съм Уинфри с апел да преосмисли избора си и да махне “Изхвърлени в Америка” заглавията, обсъждани в нейния читателски клуб. Опра обаче отстоява позицията си и говори в ефир за посланията на книгата.
Нападките срещу Къминс не са изненада за нея. В свое интервю за The Irish Times тя изразява някои съмнения относно това доколко има право да говори за историите на преминалите нелегално мексиканско-американската граница. Въпреки че преди да го направи, Къминс прекарва повече от пет години в проучвания, запознава се със стотици мигранти, работи като доброволка в кухня “Топла супа”… и въобще, нима има критерий, по който може да се даде или отнеме правото да пишеш или да не пишеш за конкретен проблем или тема!
“Изхвърлени в Америка” идва на български език в превод на Надежда Розова, преводач и на други автори, публикувани от ICU, като Хишам Матар, Роуз Тримейн, Прия Базил, както и на десетки стойностни писатели от Хенри Джеймс до Донал Райън. Корицата на изданието е дело на Живко Петров и съдържа елементи от традиционни мексикански мозайки. Както самата Джанин Къминс написа в личния си профил в Инстаграм, корицата на българското издание е сред любимите ѝ.
ОТКЪС
Четвърта глава
Когато се видяха за пръв път, беше вторник сутрин, Хавиер Креспо Фуентес дойде сам в книжарничката на Лидия, която тъкмо изваждаше черната дъска на тротоара отпред. През онази седмица беше подбрала десет книги от далечни места, които да предлага на промоция, а надписът с тебешир гласеше: Книги, по-евтини от самолетни билети. Придържаше вратата с крак, докато изваждаше дъската, и в този момент се зададе той, видя я и ускори крачка, за да ѝ помогне. Звънчето на входа дрънна и оповести появата му.
– Благодаря ви – каза Лидия.
– Но много по-опасни – отбеляза той.
– Моля? – събра вежди тя, докато нагласяше триножника с дъската.
– Табелата ви – посочи той, а Лидия отстъпи назад, за да огледа надписа. – Книгите наистина са по-евтини от действително пътуване, но са много по-опасни.
– Е, зависи закъде пътувате – отговори му с усмивка.
Влязоха и тя го остави да разглежда на спокойствие купчините, а когато той най-сетне се приближи до касата и остави книгите си отстрани, изборът му я изуми.
Лидия държеше книжарницата вече почти десет години и я беше заредила и с любими книги, и с такива, които не харесваше особено, но знаеше, че са продаваеми. Освен това поддържаше разнообразие от пощенски картички, химикалки, календари, играчки, игри, очила за четене, магнити и ключодържатели – магазинът печелеше предимно от тези стоки, както и от бестселърите. Лидия отдавна тайно си доставяше удоволствие, като криеше сред по-популярните стоки любими свои съкровища, истински находки, които бяха разтворили съзнанието и променили живота ѝ; някои от тези книги дори не бяха преведени на испански, но тя ги беше осигурила в книжарницата не с очакване да ги продаде, а просто защото се чувстваше щастлива при мисълта, че са там. Имаше сигурно десетина такива книги по непрекъснато променящите съдържанието си рафтове, които си оставаха в обкръжение на различни съседи. Когато някоя книга я развълнуваше, когато отвореше нов прозорец в съзнанието ѝ и променеше безвъзвратно разбирането ѝ за света, Лидия попълваше с нея тези тайни редици. Много рядко се опитваше да препоръча някоя от тези книги на клиент. Правеше го само когато познаваше и харесваше съответния човек, когато вярваше, че стойността на предлаганото съкровище може да бъде оценена, но почти винаги се разочароваше. През десетте години, откакто се занимаваше с това, само два пъти бе изпитала удоволствието клиент да се приближи към касата с някоя от тези книги в ръка, без тя предварително да е насочила вниманието му към тях. Само два пъти за десет години в магазина ѝ бе блеснала искрата на чудо, а звънчето над вратата се бе превърнало в бял имел, под който се случват вълшебства.
Затова, когато Хавиер се приближи към касата, където Лидия съсредоточено преглеждаше каталози, когато тя пое избраните от него книги, за да ги маркира, книжарката с удивление откри не едно, а две от тайните си съкровища сред тях: Къде е Ениъс Макнълти от Себастиан Бари и Ти, сърце – негодник, хулиган от Лия Хейгар Коен.
– Мили боже! – прошепна Лидия.
– Нещо не е наред ли?
Тя го погледна, защото си даде сметка, че всъщност досега не го беше видяла, въпреки шеговитата размяна на реплики преди малко. Беше облечен елегантно за вторник сутрин, с тъмносин панталон и бяла риза гуаябера – избор, подходящ по-скоро за неделна литургия, отколкото за обикновен работен ден – а гъстата му черна коса бе разделена на път и вчесана старомодно на една страна. Тежките черни пластмасови рамки на очилата му също бяха ретро – дотолкова, че аха отново да станат модни. Дебелите лупи уголемяваха очите му, а мустаците му потрепнаха, докато Лидия го измерваше с поглед.
– Две от любимите ми книги – каза тя. Недостатъчно обяснение, но толкова успя.
– И на мен – отговори мъжът срещу нея. Мустаците му потрепнаха над колеблива усмивка.
– Чели ли сте ги? – Тя държеше с две ръце Ти, сърце – негодник, хулиган.
– Ами само тази – посочи той книгата в ръцете ѝ.
Лидия сведе поглед към корицата.
– Четете на английски, така ли? – попита тя на английски.
– Да, опитвам се. Английският ми не е чак перфектен, но почти. Освен това сюжетът е толкова изтънчен. Сигурен съм, че първия път съм пропуснал доста. Иска ми се да препрочета романа.
– Да. – Тя му се усмихна, имаше усещането, че прави нещо щуро. Пренебрегна го и продължи безразсъдно: – Когато го прочетете, елате пак да го обсъдим.
– О! – кимна той въодушевено. – Да не би да имате читателски клуб?
Тя зяпна.
– Не – отговори през смях. – Само аз съм!
– Толкоз по-добре.
Посетителят се усмихна, а Лидия се намръщи, обзета от желание да съхрани чистотата на мига. Да не би той да флиртуваше с нея? Когато поведението на един мъж е неразгадаемо, отговорът обикновено е положителен. Тя остави книгата върху плота и положи длан върху нея.
Той долови предпазливостта в жеста ѝ и направи опит да се поправи.
– Исках само да кажа, че четенето като преживяване понякога може да бъде помрачено от прекалено много чужди мнения. – Погледна книгата под дланта ѝ. – Забележителна книга. Забележителна.
Лидия се съгласи с усмивка, вдигна сканиращото устройство и го насочи към книгата.
Когато се върна следващия понеделник, мъжът се запъти право към касата, макар че Лидия беше заета с друг клиент. Изчака я отстрани, сключил ръце пред тялото си, и когато другият си тръгна, двамата се поздравиха с широка усмивка.
– Е? – попита тя.
– Втория път ми се стори още по-невероятна.
– Да! – плесна с ръце Лидия.
Една от главните героини в книгата страдаше от психично разстройство, заради което неудържимо скачаше отвисоко. Не искаше да умре, но непрекъснато се нараняваше вследствие на този опасен порив.
– И аз имам същия синдром – призна неочаквано Хавиер.
– Моля? Не!
Състоянието беше плод на авторовото въображение.
При все това и Лидия страдаше от него. Застанеше ли до парапета на балкона у дома, неизменно се вкопчваше здраво в него. Притискаше пети към пода. Страх я беше да не вземе някой ден да литне, без мисъл, без цел. Щеше да се размаже на тротоара долу и това щеше да предизвика свистене на спирачки и вой на клаксони, колите от уличното движение в Акапулко щяха да я заобикалят, ненужно. Линейката щеше да закъснее. Лука щеше да остане сирак, а всички щяха погрешно да разтълкуват случилото се като самоубийство. Лидия хиляди пъти беше разигравала мислено този сценарий в опит да се предпази. Не бива да скачам.
– Мислех, че съм единствен на света – призна Хавиер. – Подозирах, че е налудничава измислица, родена от собственото ми съзнание. А после го прочетох в книгата.
Лидия не беше усетила, че е зяпнала, докато не затвори уста. Тежко се отпусна на високия стол.
– А на мен ми се струваше, че аз съм единствената на света – отрони.
Хавиер изпъна тяло и се отдалечи от касата.
– И вие ли?
Лидия кимна.
– Хм, мили боже! – възкликна той на английски. И се засмя. – Може да си основем група за подкрепа.
После остана и разговаря с нея толкова дълго, че накрая тя му предложи чаша кафе и той прие. Лидия придърпа стол до другия край на тезгяха, за да може гостът ѝ да изпие кафето си удобно. Той се стараеше да не позволи на пяната да полепне по мустаците му. Разговаряха за литература, за поезия, за икономика и за музика, която и двамата обожаваха, и той остана почти два часа, докато Лидия не изрази тревога да не би да го очакват някъде, но в отговор получи само махване с ръка.
– Няма нищо по-важно от това.
Лидия се бе надявала някой ден животът в книжарницата ѝ да бъде точно такъв – освен скучното делово ежедневие да има и клиенти, които са одухотворени и обаятелни като книгите наоколо.
– Ако имах поне още трима клиенти като вас, щеше да ми е достатъчно за цял живот – призна тя и отпи последната си глътка кафе.
Той притисна длани към гърдите си и се поклони леко.
– Ще се постарая и сам да ви бъда достатъчен. – После додаде тихо и уж нехайно: – Ако се бяхме запознали в друг живот, щях да ви предложа да се омъжите за мен.
Лидия рязко стана от стола си и тръсна глава.
– Извинете – каза Хавиер. – Не исках да се почувствате неловко.
Тя мълчаливо раздигна чашите. Предателството ѝ не беше в това, че е получила признанието му, а в неизречения ѝ отговор: че в друг живот вероятно би казала да.
– Трябва да се залавям за работа – смени темата тя. – Днес следобед ще поръчвам книги. И трябва да опаковам няколко пакета за изпращане по пощата.
В онзи ден той си купи седем нови книги, три от които по препоръка на Лидия.
Следващия петък сутринта над улицата се изсипа летен дъжд и двама едри мъжаги със смущаващ вид се подслониха под тентата над входа на книжарницата ѝ. Малко по-късно пристигна и Хавиер, а Лидия получи доза щастие. Щяха да обсъждат нови книги! Той се постара да се държи естествено, но тя не откъсваше очи от мъжете пред входа, чието присъствие караше дъха да пресеква в гърдите ѝ.
– Напрягат ви – отбеляза Хавиер.
– Просто не знам какво искат. – Лидия излезе иззад тезгяха, където стоеше обикновено. И тя като другите собственици на магазини на улицата вече плащаше месечните mordidas, наложени от картела. Не можеше да си позволи нито песо повече.
– Ще ги отпратя – каза Хавиер.
Лидия възрази, сграбчи го за ръката и извиси глас още повече, макар че неговият се сниши до успокоителен шепот. Той я заобиколи, когато тя се опита да му препречи пътя.
– Ще ви наранят – прошепна тя настойчиво, но без да привлича внимание.
Мустаците трепнаха от усмивката му и той я увери:
– Няма.
