„Броени години да спасим планетата” – една реалистична прогноза за бъдещето на Земята

Температурните изменения, застрашените видове, природните катастрофи, водните запаси, световната икономика, токсичните отпадъци и вредните емисии, пренаселването, алтернативната енергия, човешкият живот изобщо – това са само малка част от темите, разгледани под лупа от Бил Макгуайър в книгата-предупреждение „Броени години да спасим планетата” (ИК „Изток-Запад”), която се опитва да ни помогне да съхраним себе си и планетата ни преди да е станало твърде късно.

Възможно ли е всичко вече да е загубено? Обречена ли е цивилизацията ни на разруха – следствие на причинената от човека климатична промяна? Възможно ли е все пак да се спасим от катастрофален апокалипсис? Какво наследство оставяме на децата си?… Всички тези въпроси будят не само тревожността, но и съвестта ни, а от отговорите зависи бъдещето на цялото човечество.

Бил Макгуайър предоставя изчерпателен и систематичен отговор на поставените проблеми, като засяга и много други теми, пряко или косвено свързани със съдбата на планетата Земя. Обследвайки цялото кълбо, той дава пространни и подробни описания на различните сегашни промени и на очакваните бъдещи проявления на климатичните аномалии – от спирането на Гълфстрийм, през стопяването на ледените шапки, та до развихрянето на смъртоносни епидемии… Спасението зависи от глобалните действия на правителствата и корпорациите, но и от локалния избор за начина на живот на всеки един от нас. Поемането на отговорност за бъдещето не е въпрос на избор – тя е единствената алтернатива на самоунищожението.

„Броени години да спасим планетата” е книга, която не цели да ни доведе до отчаяние и да внуши безнадеждност, а да ни събуди. Макгуайър описва точно и безкомпромисно ситуацията още в увода: „Живеем в повратно време за човешката история. Докато повечето от нас си карат, както си знаят, в неведение за безпрецедентните промени в околната среда, планетата ни е стигнала до критичната точка, отвъд която ще оставим на децата си и на техните деца един свят на природна деградация, икономически разрив и социален хаос. Ще им завещаем една разрушена планета, изнемогваща под пропита с въглерод атмосфера, с плячкосани природни ресурси и ограбена от нейните знакови (и не толкова знакови) видове. Точно това ще стане, ако не предприемем драстични и незабавни действия, за да намалим емисиите на парниковите газове, които неумолимо превръщат един общо взето благоприятен климат в опасно непредвидим хаос. Имаме ли средствата и желанието да променим хода на събитията?”

Макар картината, която авторът рисува, а също и примерите, които ни дава, да са изключително тревожни, „Броени години да спасим планетата” в никакъв случай не изправя читателя пред свършен факт. Положението може да не е никак розово, но битката не е загубена. Бъдещето е в ръцете ни и колкото по-скоро успеем да се отърсим от безхаберието си, толкова по-голям шанс имаме, за да успеем да запазим света такъв, какъвто е – годен за живот, но и за сътрудничество; сътрудничество между нас, човешкия вид, и останалите живи същества, с които споделяме общ дом от милиони години насам.

Откъс

Един ден в Лондон… през 2050 г.

Докато небето на изток просветлява, Лондон продължава да тъне в черен мрак. Поради недостига на енергия и нуждата да се спазват строгите норми, ограничаващи въглеродните емисии, Лондон и другите английски градове вече не светят като коледни елхи всяка нощ. Това е утрото на всенародния августов почивен ден и температурите вече минават 30°, като метеоролозите прогнозират, че ще стигнат до 44° – направо хладно в сравнение с последните няколко лета. Пътищата са пусти заради астрономическата цена на горивото, персонално определения въглероден дял и ограничението за използване на колите за частни нужди до три пъти седмично. С окъпването на покрайнините в ярката слънчева светлина лъсват доказателствата за западането на града. След четири години нестихваща суша предните градини са същински пустини. Крути ограничения за използването на вода са в сила вече от 28 месеца, а нарушителите на закона и търговците на черно плащат солени глоби и получават ефективни присъди. Вече не може да се купуват маркучи за напояване, да се мият коли или да се поливат игрища за голф. Много къщи са обречени на бавна разруха, собствениците им избягали на север, търсейки спасение от ужасната жега.

Сега никой не купува имот в Южна Англия. Парламентът също се е изнесъл на север и от май до октомври заседава в Единбург – отчасти, за да се спаси от жегата, но също и за да избяга от ужасната воня на каналните води, които се изливат в Темза по време на светкавичните наводнения, придружаващи почти ежедневните следобедни електрически бури, но не правят нищо за облекчаване на сушата. На изток бариерата на Темза е напълно изоставена, никой не си дава труд да я поправи след ужасния бурен прилив преди шест години, когато морето най-после преодоля бреговите защити и наводни хиляди домове и бизнес сгради.

Отвъд границите на града пейзажът е трансформиран с огромни полета четириметрова слонска трева, захранваща малките окръжни електроцентрали, сгушени между още по-просторни площи местни върби и азиатски мискантус, отглеждани като биогорива. Тук-таме изоставени лозя и цитрусови горички са свидетелство за силната суша и липсата на вода за напояване. Икономиката също се руши. Ограничителните норми за авиационни емисии и нововъведеното персонално ограничение за пропътувани въздушни мили е свалило на колене световната туристическа индустрия. Цената на електроенергията и горивото са увеличили шеметно разходите за бизнес: барове и ресторанти масово затварят врати. Сега само най-привилегированите прекарват повечето си свободно време вкъщи, залепени за холограмните си телевизори (когато има ток).

Тези дни обаче екраните не предлагат нищо успокоително. По целия свят битките за достъп до преносима вода продължават с ужасяващи сцени на международни конфликти. В Съединените щати Маями и Ню Орлиънс лежат изоставени и в руини след директни удари от все по-мощните атлантически урагани. И бедата се задава дори и по южния английски бряг, където жителите на самоуправляващите се анклави, създадени да приютяват мигранти от разширяващите се средиземноморски пустини се задушават от липсата на достатъчно място за живот и по-добри условия.