„История на Япония“ (ИК „Изток-Запад“) от Братислав Иванов обхваща периода от неолита до наши дни. Структурата на книгата се основава на традиционната периодизация, която позволява читателите да се ориентират по-лесно в хронологията на събитията и да си изградят мислена схема за тяхната последователност във времето.
„История на Япония“ предоставя възможност на читателите да се запознаят с основите на японската история и култура. Разгледани са също територията, населението, климата, природата, административното деление на Страната на изгряващото слънце.
В теоретичен аспект книгата се основава на изследванията на учените от френската историческа школа „Анали“. Между техните разбирания съществуват известни различия, които обаче не засягат основната теза, че манталитетът на народа е основа на общественото развитие. Ето защо собствено историческият текст на книгата се предхожда от кратък увод в особеностите на японския манталитет, изложен в главата „Японците“.
В структурно отношение книгата се основава на традиционната периодизация, която позволява читателите да се ориентират по-лесно в хронологията на събитията и да си изградят мислена схема за тяхната последователност. Тъй като обаче някои тенденции не се вместват в границите само на един период, този принцип на отделни места е нарушаван, за да се покаже цялостното развитие на съответната тенденция.
Книгата е ориентирана към всички читатели, които проявяват интерес към историята и културата на японския народ. „История на Япония“ има за цел да помогне и за преодоляване на някои митове за японската история, които са обект на преразглеждане през последните две десетилетия.
Братислав Иванов е български японист, автор на трудове по лингвистика и културология. Завършил е специалността „Японски език и литература“ в Московския държавен университет и е специализирал в Института за японски език към Японската фондация. Автор е на множество книги и статии, посветени на японския език и японската писменост, а също и на поредица преводи на класическа японска поезия. Той е първият преподавател по класически японски език в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 2009 г. по предложение на японското правителство е удостоен от НВ император Акихито с Ордена на изгряващото слънце за приноси в развитието на академичните изследвания на японския език и разпространението му в България
Автор на оформлението на корицата е Марио Йорданов.
ОТКЪС
Хейан
Заради поредицата от злощастни събития, за които стана дума в предишната глава, по-нататъшното строителство в Нагаока е прекратено и през 794 г. император Канму (упр. 781–806) премества столицата в Хейан/Heian-kyō Столица на мира и покоя – днешният град Киото. Повече от хиляда години Киото остава столица на Япония с едно прекъсване през 1180 г., когато под влияние на Тайра Кийомори столицата е преместена за шест месеца във Фукухара (в района на днешния град Кобе).
Обща характеристика
През 810 г. противниците на император Сага (упр. 809–823) организират метеж, чиято цел е възстановяване на престола на предишния император Хейдзей (упр. 806–809) и връщане на столицата в Хейджьо (Нара).
Предисторията на този метеж е свързана с инцидента Кусуко. Преди още да заеме престола, император Хейдзей влиза в любовни отношения с Фудживара Кусуко, майка на една от неговите съпруги. След като Хейдзей става император, Кусуко и нейният брат Наканари използват влиянето си, за да направляват неговите действия. През 809 г. император Хейдзей е принуден да абдикира, напуска Хейан и се завръща в Нара.
През 810 г., макар и вече да е ексимператор, Хейдзей, подбуден от Кусуко и Наканари, започва да издава от свое име укази, като разпорежда столицата да бъде върната в Нара. Тогава император Сага заповядва Кусуко да бъде лишена от придворен ранг, а Наканари да се изгони от столицата. Братът и сестрата не се подчиняват и правят опит да организират метеж. В крайна сметка Кусуко се самоубива, Наканари е обезглавен, а Хейдзей приема монашество.
С потушаването на опита за метеж настъпва окончателният край на обичая за преместване на столицата при всеки нов император.
Периодът Хейан продължава до 1185 г., когато войските на Минамото Йоритомо разбиват тези на Тайра Мунемори в битката при Данноура, като това открива пътя към обявяването на първия шьогунат (военно правителство) в японската история.
През Хейан се асимилират напълно основните елементи на китайската култура, официализира се употребата на собствената силабична азбука (kana) и се създава самобитна национална култура (kokufū bunka). Основен компонент на феномена национална култура е културата на столичната аристокрация. Представителите на японския политически и културен елит, макар и да ценят китайската образованост и културни традиции, вече се обръщат с лице и към традиционната японска култура.
Особеност на политическия живот в стара и средновековна Япония е изключителното значение на дворцовия церемониал, в резултат на което животът на придворната аристокрация придобива ритуален характер.
Бихме могли да кажем, че и в живота на съвременния японец голямо внимание се отделя на ритуалните изрази и жестове, които често затрудняват чужденците да се ориентират в същността на това, което се случва в даден момент. Поведението на всеки японец трябва да е рейги тадаший, т.е да съответства на етикета и добрия тон – и това е норма, а не пожелание.
Стремежът да се регламентира всяка дейност намира отражение и в точното класифициране на различните форми на официалната документация. В кодекса Тайхорьо (701–702) например са регламентирани двайсет и една такива форми.
Както подчертават някои историци, светът на придворната аристокрация в Япония наподобява херметизирана система. Особено стриктно се следи за непрекъснатостта във времето на императорската династия. На японците е абсолютно чужда китайската идея за смяна на династията въз основа на концепцията за изчерпване на dé (яп. toku) – благата сила на Дао. Сигнал за нейното изчерпване са различни небесни знамения и природни бедствия (Родин, 2011). В Япония в такива случая не се сменя императорът, а девизът на неговото управление (ненго).
През 815 г. на император Сага е представен документ, известен под името Нов списък на родовете, в който са включени 1182 рода, от които 335 водят началото си от върховната богиня Аматерасу, а божествен произход, но вече от други богове, имат още 404 рода.
Единствено потомците на Аматерасу носят титлата махито, която е висшата титла в системата кабане. Основната цел на Новия списък на родовете е наследниците на преселниците от Корея и Китай да бъдат отделени от потомствената японска аристокрация.
Новият списък на родовете е много ценен и заради това, че по него може да бъде възстановена структурата на шинтоисткия пантеон. В предговора е изложена накратко историята на Япония, започвайки от слизането на земята на Ниниги но микото, внука на Аматерасу. Специално внимание е отделено на източните походи на император Джинму.
Новият списък поражда и нови проблеми, тъй като в него са включени само благородниците от Столичния регион (Kinai). Провинциалните чиновници, макар и с благороднически произход, нямат никакви перспективи за дворцова кариера. Ето защо те предпочитат да не се завръщат в столицата, като вместо това съсредоточават в ръцете си повече местна власт и се обогатяват чрез разширяване на поземлените си владения. Това ерозира системата Рицурьо, която все повече се отдалечава от първоначалния си замисъл.
В началото на периода император Канму се опитва да реформира и заздрави Рицурьо, но постига само временен успех. При неговите наследници контролът на императорския двор върху земята и населението отслабва. През 901 г. император Дайго (упр. 897–930) забранява с указ по-нататъшното разширяване на частните земеделски владения, но единственият резултат от неговите усилия е намаляването на земите на собственото му семейство.
Опитите за поставяне под контрол на поземлените владения и установяване на правото на собственост продължават и при някои от следващите императори, а през 1069 г. към двора е създадена Служба за надзор на владенията (Kiroku shōen), но всички тези действия нямат почти никакъв успех. Към края на ХІІ в. идеята за държавен контрол върху земята, залегнала в основата на Рицурьо, вече е мъртва.
Частните поземлени владения първоначално имат проста структура и минимален управленски апарат, но от втората половина на Х в. вече се появяват големи владения със сложна административна структура, като някои от тях дори поддържат собствени въоръжени отряди за защита на земите си, а в много случаи и за нападения над съседните. Някои от владенията получават административна самостоятелност и в тях не се допускат правителствени служители, други пък оказват икономическа подкрепа на двора, за да бъдат освободени от данъци.
С охраната на будистките манастири и техните земи е свързана появата през Хейан на монасите-воини (sōhei), които се превръщат в сила, над която централната власт не е в състояние да упражнява контрол. Известни са думите на император Ширакава (упр. 1072–1086), че има власт над монасите-воини не повече, отколкото над водите на река Камогава. Те се възползват от това и често упражняват откровен рекет над столицата.
Пълен крах претърпяват и плахите опити през предишния период за висшите държавни длъжности да се въведе изпитна система по китайски образец. Единствен критерий при подбора на кандидатите за тези длъжности си остава принадлежността към родовата аристокрация. За меритократичен подход при подбора на чиновниците може да се говори едва през Мейджи.
В началото на Хейан продължават опитите Североизточен Хоншю да бъде поставен под контрола на централната власт. За успехи във войната срещу едзо/емиши през 797 г. император Канму удостоява Саканоуе но Тамурамаро със званието шьогун, чиято пълна форма е sei-i taishōgun и може да бъде преведено като генералисимус-покорител на варварите.
Като цяло обаче военните действия срещу емиши не са особено успешни. Заради огромните средства, необходими за издържането на експедиционния корпус, през 805 г. император Канму решава по съвета на Фудживара Оцугу да прекрати военните действия.
В политическо отношение по-голямата част от периода преминава под знака на съперничеството между императорския двор и рода Фудживара, а към неговия край на сцената излизат самураите, които ще владеят реалната власт чак до реставрацията през 1868 г.
Жертва на безогледния стремеж към власт на рода Фудживара става големият поет и учен Сугавара но Мичидзане. Като поет той е по-известен с името Канке – другия начин, по който могат да бъдат прочетени йероглифите, с които се записва фамилното му име.
Благодарение на способностите си Сугавара но Мичидзане е назначен на поста десен министър, което и става повод за неговото оклеветяване от Фудживара Токихира. През 901 г. Мичидзане е изпратен на незначителен пост в Дадзайфу на остров Кюшю, където умира.
Скоро след неговата смърт в Киото избухва епидемия от чума, от която умират и синовете на император Дайго. Столицата е сполетяна и от различни природни бедствия. Това се възприема като отмъщение на гневния дух на Сугавара но Мичидзане. За да бъде умиротворен духът му, на покойния вече изгнаник е присвоена длъжността главен министър и той е обявен за шинтоистко божество, покровител на науките (tenjin).
Според разпространената в Япония романтична легенда, преди да замине за Дадзайфу, поетът посвещава стихотворение на любимото си сливово дърво. Сливата толкова тъгувала по своя стопанин, че в крайна сметка успяла да изскубне корените си и да го последва в Дадзайфу. Тя е известна като летящата слива (tobiume) и японците вярват, че това е същата слива, която всяка пролет цъфти край светилището в Дадзайфу. Петстишие на Мичидзане е включено и в антологията Сто стихотворения от сто поети.
През 927 г. пред император Дайго е докладван Ритуалният кодекс Енги (Engishiki). Въпреки че е създаден сравнително късно, Кодексът Енги има важно значение за изучаването на ранния шинтоизъм, тъй като съдържащите се в него молитвословия (norito) отразяват най-древния пласт от шинтоистките вярвания. Състои се от 50 свитъка, десет от които са посветени на различни шинтоистки празници и ритуали.
