Вълнуващ нов български глас завладява сцената на един от най-нашумелите литературни жанрове в световен мащаб – романтичното фентъзи.

Хипнотичният роман „Ден преди смъртта“ от младата писателка Станислава Сярова изпраща читателите във фантастичен свят на врагове и любовници в духа на Ребека Ярос и Рейчъл Гилиг. А неговият богат и плътен сюжет доказва, че „роментъзи“ може да цъфти също толкова приказно и на родна почва.

„На всички, които се изкушават да посегнат към забраненото. Неслучайно казват, че е най-сладко.“

Добре дошли в кралство Ерехия – място на безценни богатства, но и клокочеща поквара, където блясъкът се сблъсква с желанието за власт, пари и пир.

Хадриан Белзаро има много имена. Асасина на Дричи. Последния син. Дявола на мрака. Зад очите му, тъмни като нощта, се крие минало, изпълнено с болка. Ала тя отдавна е отстъпила място на изгарящо желание за мъст. Мъст срещу кралското семейство на Ерехия, което е избило членовете на древния Орден на Мортон – включително и всички от рода Белзаро.

Сега е дошло времето Хадриан да се завърне в столицата Амархост. И да накара кралското семейство да моли за милост, която закоравялото му сърце на наемен убиец вече не познава.

Но една случайна среща с дъщерята на краля ще промени плановете му изцяло. Защото Бриела Арачели далеч не е само ослепителната наследница на трона на Ерехия. Много митове се носят за самоличността на Красивата смъртоносна, ала лицето зад маската е само едно.

Остриетата на Хадриан и Бриела ще се преплетат в огнен танц, а в сблъсъка им заедно с изгарящите искри на омразата ще пламне и пагубният пламък на страстта.

И докато пясъчният часовник отброява последния „Ден преди смъртта“ двамата ще трябва да решат дали да се доверят на врага в името на истината.

Остър и прецизен, романът на Станислава Сярова ни кани да станем част от бляскав маскарад, изкован от алчност и завист, изгаряща страст, преданост и смелост.

Наемни убийци, древни братства и дългогодишни вражди ще потопят читателите в красива и самоотвержена история за стените, които изграждаме около сърцето си, за да го опазим. Но и за онези съдбоносни срещи, които ги събарят. А от експлозията се ражда най-безмилостното оръжие.

„Ден преди смъртта“ е мрачно приказно изкушение с металическия вкус на омразата и изкусителните нотки на забранената любов, което ще прелъсти почитателите на „Един тъмен прозорец“ и „Зората на Оникса“.

Из „Ден преди смъртта“ от Станислава Сярова 

Хадриян

– Убила е двеста души? – гласът, идващ някъде отпред, бе пропит от страх. Убити? Нима говореха за нея?

 – Красивата смъртоносна – прошепна някой в същия миг, в който името се появи в съзнанието ми.

Образът беше толкова тайнствен, че преспокойно можеше да се сметне за градска легенда. Мистериозна убийца, която се славеше със своята жестокост.

Дали щях да попадна на нея в Амархост?

Предполагах, че мъжете, с които пътувах, се питаха същото, макар и да бяхме водени от различни подбуди. Те се бояха, а аз тръпнех в очакване.

Мисълта, че мога да се сблъскам с нея, пораждаше вълнение у мен.

– Отивам в столицата, дано е възможно най-далече оттам. – Дебелото палто не успяваше да прикрие треперенето на младия мъж.

Не можех да скрия усмивката си при тези думи. Целият ужас, който тази убийца предизвикваше у хората, при мен съвсем не беше страх. Не, тя предизвикваше интерес. След думите на Жара не останах впечатлен, но сега – след като дори селяните говореха за нея, исках да разбера повече.

Един наемник беше само проста пешка в тази грандиозна игра. Едновременно ловец и марионетка, той убиваше, защото беше нужно.

Не знаех дали Красивата смъртоносна е наемница. Но определено беше добра в играта. А аз обичах да играя.

Ако имах късмет, щях да я открия. Или пък тя щеше да открие мен. И не знаех кое от двете ми звучеше по-примамливо. Причините да искам да се задържа по-дълго в Ерехия, се трупаха една след друга, колкото и да не ми харесваше това.

Докато вляза там обаче, измина цяла нощ.

Едва призори стигнах до портата и след като двама стражи с объркани физиономии арестуваха дребен мъж, който по техни думи бил твърде подозрителен, успях и аз да подам документите си за проверка.

Нищо неподозиращият глупак хвърли бегъл поглед и ме пусна, без да заподозре дори кой всъщност минаваше покрай него.

Когато се озовах от другата страна на граничната стена, тръгнах към каретите, спрени наблизо. Седнах в една и притворих очи, отдавайки се на последните си часове спокойствие.

Малко след пладне вече се намирах официално пред крепостните стени на столицата – Амархост.

По спомен имаше около трийсетина минути пеша до сърцевината на града.

От Централния пазар се откриваше директна гледка към двореца на кралското семейство и както във всички големи градове, това беше мястото, където можеха да се научат последните новини.

Спомнях си пътя ясно. Всички посещения тук са ясно запечатани в съзнанието ми. Някога обичах тези семейни пътувания, защото бяхме спокойни, щастливи. Тогава единственото, за което мислехме, бе какво ще правим по-късно. Работа, неволи и притеснения не съществуваха.

Както повечето столици, Амархост беше една палитра от цветове. Навсякъде се мяркаха пъстри къщи, различни като хората, минаващи покрай тях. Тук бяха събрани всякакви етноси, близки и далечни.

С всяка крачка, с която приближавах пазара, глъчката се усилваше все повече.

Виковете на търговците оглушаваха всичко наоколо и слухът не беше единственото натоварено сетиво. Тежка миризма на подправки, билки, месни продукти и какво ли още не се стелеше във въздуха. Беше толкова задушлива, че почти ме задавяше.

Обезумял от глад, поглъщах с очи онова, което се предлагаше по близките сергии. Недостигът на сън само изостряше глада ми. Ако исках да мисля трезво, първо трябваше да намеря нещо за ядене, а след това и някоя странноприемница, където да отседна.

На десетина метра пред мен млада девойка и жена, която вероятно ѝ беше майка, приближаваха към една сергия.

Дъщерята не беше много висока, ала изисканата осанка и скъпото облекло, което тя и жената до нея носеха, загатваха за тяхната заможност. Тъмночервената коса на младата девойка се разливаше като кървав водопад по раменете ѝ и подчертаваше красивото ѝ лице. Чертите ѝ бяха остри, но лицето ѝ бе женствено и плътните устни, които сега бяха извити в усмивка, допринасяха за това.

Имаше вид на смирено момиче, дъщеря на някой лорд може би, помислих си.

Вдигнах леко поглед и срещнах очите ѝ – сини и проницателни. Искряха като кристали, ала същевременно в тях имаше някакъв потаен дяволит блясък.

Момичето плъзгаше поглед по сергиите, внимателно оглеждаше всеки детайл с вещина, нетипична за обикновена придворна. Спрях се на ръцете ѝ. И моят поглед беше обигран, успявах да забележа детайли, които убягваха на мнозина.

Нямаше пръстени. Значи все още не беше сгодена.

Вече бях само на два метра от нея, когато дребно момче, нарамило кутия за шапки, се приближи трескаво към двете жени. Беше се превило леко.

– Ваше Височество – поклони се момчето, – както поръчахте.

Спрях се като закован.

Ваше Височество.

Две думи, които се забиха в мен по-силно от всяко острие през последните години.

Осъзнах, че красивата девойка пред мен беше не коя да е, а самата наследница на Ерехия, принцесата на Амархост.

Бриела Арачели.

Не дойдох тук с намерението да преследвам това проклето семейство. Въпреки онова, което бяха причинили на моето и на Ордена, обещах на Жара, че няма да постъпвам глупаво или прибързано. Бях тук на мисия, а не за да се разправям с кралското семейство. Само че след като то буквално ми се изпречи на пътя, щеше да е грях да го подмина.

Време беше да сложа началото на този маскарад.

А враговете ми нямаше да усетят откъде им беше дошло.