ИК БАРД с нова книга в серията Рейн-сан – „Без правила“ от Бари Айслър
Прокурорката Алондра Диас е твърдо решена да вкара в затвора един от най-могъщите американски финансисти Андрю Шрейдър. Причината – престъпления срещу деца.
Но Шрейдър разполага с видеоклипове, уличаващи някои от най-властните членове на службите за сигурност в Щатите. За да елиминират Диас властимащите използват контрактор – Марвин Манъс, безпощаден убиец, чиито умения са изковани в разузнавателните служби, армията и най-добре охраняваните затвори.
И тук на сцената се появяват морският пехотинец и снайперист Докс и ветеранът от множество тайни операции Даниъл Ларисън с необичайната задача не да убият Диас, а да я опазят жива.
Има много желаещи да се доберат до видеоклиповете. Но с помощта на Джон Рейн, специалист по „естествена смърт“ и бившата професионална съблазнителка в Мосад Дилайла, добрите може да имат шанс за успех.
Те няма да играят по нечии правила. Те нямат да играят по никакви правила. Този път те искат друг вид борба. Борба чрез хаос…
ОТКЪС
Пролог
Манъс
Марвин Манъс изкачи стръмните стъпала в сиатълския Фрийуей Парк. Дъхът му образуваше пара във влажния утринен въздух. Нямаше представа защо го наричаха „парк“. Да, имаше дървета и трева, но всъщност представляваше набор от обикновени бетонни блокове, подредени като макет на сгради без прозорци и врати – скучни и сиви като есенното небе. Напомняше му за изправителния дом, в който го бяха тикнали след онова, което бе сторил на баща си. Сякаш някой бе взел затворническите стени и се бе опитал да ги префасонира в изкуство.
Беше чел, че тук имало проблеми с уличната престъпност и можеше да разбере защо. От една страна, знаеше, че на подобни места има ехо, така че можеш да чуеш отдалече идването на потенциалната жертва. Освен това имаше много точки за наблюдение, откъдето да прецениш доколко жертвата е подходяща. А и в този лабиринт от бетонни стени жертвите нямаше къде другаде да вървят освен напред или назад.
Спря и се огледа. Виждаше голяма част от лабиринта, но въпреки това имаше доста завои в улици без изход. Беше добре проектиран за престъпниците, затова се изненада, че жената го бе избрала за бягане, макар и сутрин. Може би ѝ харесваха стъпалата.
Не искаше да мисли за това и отново пое нагоре. Освен как изглежда, не знаеше нищо за нея.
В целия си досегашен живот не се бе интересувал от подробностите около дадена задача. Вярваше на директор Андърс. Правеше на когото е нужно каквото директорът поиска от него. Но един ден директорът му нареди да проследи специалист на АНС на име Ивлин Галахър. Която имаше глух син, Даш. Манъс се запозна с тях, както се очакваше да направи. После директорът му каза да направи нещо повече. И Манъс… не можа.
В горния край на стълбите имаше стена, където стълбите завиваха наляво. В миризмата на влажен бетон, мухъл и мъх Манъс долови човешка миризма. Автоматично сложи ръка върху сгъваемия „Колд Стийл Еспада“, защипан на предния му джоб, и се изнесе вдясно, за да отвори повече пространство между себе си и онова, което бе възможно да се намира извън полезрението му.
Стигна до площадката и погледна наляво. Стар бездомник в разнищен елек седеше на сгънато одеяло, облегнат на бетонната стена. Ако Манъс не беше в далечния десен край на стълбите, можеше да се натъкне на него. Мястото беше зле избрано за сядане, защото можеше да стресне изкачващите се по стълбите. А на този свят има хора, които реагират лошо, когато ги стреснат.
Щом Манъс мина покрай него, мъжът каза нещо, но имаше рунтава брада, покриваща голяма част от устата му, и Манъс не можеше да види какво му казва. Сигурно просеше. Манъс беше склонен да му даде някоя и друга монета, но повечето хора не обръщаха внимание на подобни молби, а той не искаше да прави нищо, което е по-вероятно да бъде запомнено, отколкото забравено или пропуснато.
Продължи да върви. Небето се беше смрачило и той подушваше наближаващ дъжд.
На следващата стълбищна площадка имаше друг бездомник – по-млад, който стоеше прав, подпрял рамо на стената. Позата можеше да бъде тактически избрана, затова Манъс му обърна повече внимание, отколкото на предишния. Прочете по устните му: Моля ви, дайте ми някой долар и отказа с отрицателно поклащане на глава. Мъжът се смръщи и произнесе достатъчно разбираемо: Да ти го начукам. Манъс го погледна в очите. Мъжът се извърна и не каза нищо повече.
Манъс бе свикнал с подобни реакции. Не беше свързано само с габаритите му. Когато погледнеше някого, който можеше да му донесе неприятности, той не чувстваше нищо. Ако човекът не желаеше да бъде проблем, Манъс продължаваше по пътя си. Ако човекът искаше да бъде проблем, тогава Манъс приемаше предизвикателството. Повечето хора разбираха това, когато ги погледнеше. И обикновено избираха първата възможност.
Не беше чувствал това от дълго време. Не бе поглеждал хора по този начин отдавна. Не му харесваше. Още по-малко му харесваше лекотата, с която бе превключил на този режим. Но какъв избор имаше? Бяха му казали, че ако не направи каквото искат от него, ще кажат на Даш за всичко. Какъв е Манъс в действителност. Какви неща е извършил. И макар да беше загърбил всичко това, щеше ли да има някакво значение за 14-годишно момче?
Иви, разбира се, знаеше. Беше научила много неща още преди да ѝ бе разказал всичко онази нощ, когато се бе размекнал от доверието на Даш и нейната нежност. Той каза с жест Лека нощ на Даш, отвърна на прегръдката на момчето – нещо, което бе станало нормално за Манъс след месеци на едностранна привързаност – и изчака то да се качи в подтаванската ниша, която двамата бяха построили. Иви ги наблюдаваше усмихнато, отиде до нишата, изправи се на пръсти и целуна сина си за лека нощ. После изпрати Манъс навън, изгаси външната лампа и затвори вратата зад двама им.
В малката ѝ спалня имаше стол и Манъс се отпусна на него, загледан в пода и обхванат от необяснима тъга, сякаш скърбеше за нещо, което дори не се бе случило.
Иви коленичи пред него и докосна коляното му. Той вдигна поглед.
Харесва ми как се държиш с него, жестикулира тя. И как той се държи с теб.
Думите ѝ го накараха да се разплаче. Опита да се спре, но ефектът беше обратен. С обезпокоено изражение Иви му жестикулира: Какво има?
Не знаеш какви неща съм вършил.
Напротив, знам.
Не, не знаеш.
И тогава ѝ разказа. Разказа ѝ всичко. Сякаш нещо в него искаше да я предупреди, да я спаси, да я отблъсне.
А тя го изслуша. Когато свърши, когато изля всичко от себе си, тя каза: Ти вече не си онзи човек.
Кой съм тогава?
Ти си онзи, когото Даш и аз обичаме.
Което го накара пак да се разхълца.
Иви не каза нищо повече. Стана, изгаси светлината и дръпна Манъс към леглото. Манъс не разбра защо – никога преди не бяха гасили всички лампи. Харесваше им да се гледат, а освен това без светлина не можеха да жестикулират, а и той не можеше да чете по устните ѝ. Но тогава разбра – думите са излишни. Думите нямат значение.
Правиха любов в тъмнината. Иви по гръб под него, а когато той свърши, раменете му пак се разтресоха и тя го прегърна силно. След това заспаха притиснати един до друг и повече не коментираха онова, което ѝ бе казал.
След този случай за Манъс нямаше нищо по-важно от това да бъде достоен за доверието на Иви. За страстта ѝ.
За любовта ѝ.
А Даш дори повече. И двамата бяха глухи от детство – Даш вследствие на менингит, Манъс след бой от ръцете на баща си. Но чувството между тях беше повече от това. Бащата на момчето така и не бе научил жестомимичния език. Иви бе споделила с Манъс, че отношенията им били обтегнати още преди развода. Даш се нуждаеше от баща. А Манъс…
Той не знаеше от какво се нуждае. Не точно от син. Но от някого… някого, когото би могъл да научи на добрите неща, които знаеше. Тримата живееха заедно в къща със скосен покрив, построена от Манъс на парцела, който бяха купили край Емитсбърг в Мериленд, южно от границата с Пенсилвания. Иви беше напуснала АНС. Новият директор ѝ беше предложил ранна пенсия с подразбиращото се условие тя да забрави каквото знае за самоволното шпиониране на предшественика му и за програмите за убийства, първото от които включваше видеопроследяването и лицевото разпознаване, извършвано от Иви, а второто – участието на Манъс. И Иви бе приела предложението, от една страна, за да изрази съгласието си с техните условия, а от друга, за да ги обезкуражи да търсят други начини да си гарантират мълчанието ѝ.
Даш му беше помагал да постои къщата – през уикендите, по празници и по време на лятната ваканция преди осми клас. Манъс се гордееше колко схватливо се бе оказало момчето и как двамата бяха работили в пълно разбирателство. И беше благодарен на Иви, че му се бе доверила да научи Даш да използва безопасно инструментите му. Веднъж, когато Даш избутваше дълга дъска през банцига, Манъс улови Иви да наблюдава загрижено, скръстила ръце на гърдите си. Той ѝ показа с жест: Ще се оправи. А тя кимна и показа: Зная.
В крайна сметка може би нямаше значение каква точно връзка се бе създала между тях. Имаше значение, че Даш му вярваше и вярваше в онова, което той самият искаше да вярва за себе си. Интересуваше го само как Даш го гледа. Искаше да бъде онова, което Даш вижда.
Така че нямаше избор. Щеше да прави каквото те искат. Проблемът бе, че когато разберат, че могат да го накарат да направи това, ще го карат да прави и други неща.
