„Без план Б“ от Лий Чайлд и Андрю Чайлд

Издателство Обсидиан представя „Без план Б“ от Лий Чайлд и Андрю Чайлд

Джерардсвил, Колорадо. Една трагедия. Двама свидетели. С коренно противоположни показания. Единият е видял как някаква жена се хвърля под колелата на автобус – очевидно самоубийство. Другият свидетел е Джак Ричър. И той е видял какво наистина се е случило – мъж в сив суичър и джинси, бърз и тих като сянка, блъска жената пред автобуса, след което взима чантата ѝ и се измъква незабелязан.

Ричър не може да остави един убиец да се измъкне безнаказано, но той не знае, че това съвсем не е случаен акт на насилие. То е част от нещо много по-мащабно и зловещо, таен заговор, в който са замесени много влиятелни хора. Сложният им план не допуска и най-малката грешка. А появи ли се заплаха, тя трябва да бъде отстранена незабавно.

Но когато заплахата се казва Ричър, няма място за план Б.

ОТКЪС

1

Срещата се провеждаше в стая без прозорци.

Да, стаята бе с правоъгълна форма и нямаше прозорци, тъй като нямаше външни стени. Тя бе разположена в друга, по-голяма, квадратна. Която на свой ред бе разположена в още по-голямо осмоъгълно помещение. Това своеобразно гнездо от стаи образуваше командния център на Блок S2 в Центъра за изтърпяване на наказания „Минерва“ в Уинсън, Мисисипи. Заедно със съседния Блок S1 това бяха двете най-строго охранявани места в целия комплекс. Стените им наподобяваха концентричните кръгове, гарантиращи отбраната на средновековните замъци. Те бяха проектирани така, че да бъдат непробиваеми. Отвън, дори да бъдат атакувани от най-отчаяни бойци. И отвътре, дори по време на зат­ворнически бунт.

Сигурността бе важен фактор, но помещението бе избрано заради своята изолираност. То предоставяше възможност всичко казано тук да остане в абсолютна тайна. Защото останалата част от Блок S2 бе празна. Нямаше надзиратели. Нямаше административен персонал. Нямаше и затворници. В нито една от сто и двайсетте килии. И нямаше нужда от затворници. Не и по начина, по който се управляваше затворът. Този прогресивен подход бе повод за голяма гордост. И медийна слава.

В стаята имаше шестима мъже и това бе третата тайна среща, която провеждаха тук за последната седмица. Те бяха насядали около дълга, тясна маса, а до чисто бялата стена стояха два празни стола. Мебелите бяха от яркосин поликарбонат. Всички те бяха изработени по калъп, по един-единствен калъп, така че да няма шевове, съединения и прочие. Формата и материалът ги правеха много издръжливи. Цветът гарантираше, че евентуални отчупвания, нащърбвания и други щети лесно ще бъдат забелязани. Мебелите бяха практични. Но неособено удобни. Те бяха наследство от предишната администрация.

Трима от мъжете в стаята носеха костюми. Бруно Хикс, главният изпълнителен директор и съоснова­тел на „Минерва“, седеше начело на масата. Деймън Брокман, главният административен директор и също съосновател, седеше отдясно на Хикс. До Брокман се бе настанил Къртис Ривърдейл, главният надзирател на затвора. До Ривърдейл седеше мъж в униформа, последният от тази страна на масата. Това бе Род Моузли, началникът на полицейското управление в Уинсън. От другата страна, вляво от Бруно Хикс, седяха двама мъже, които наближаваха трийсетте. И двамата бяха с черни тениски и джинси. Единият имаше счупен нос, насинени очи и чело, осеяно с тъмнолилави отоци. Лявата ръка на другия лежеше в презраменна превръзка. И двамата избягваха да срещат погледите на останалите.

– Има ли проблем, или пък няма? – Брокман сви рамене. – Някой може ли да каже със сигурност? Не. В такъв случай продължаваме съгласно плана. Залозите са прекалено високи, за да започнем да се страхуваме от собствената си сянка.

– Не! – Ривърдейл поклати глава. – Според мен, ако има вероятност да се сблъскаме с проблем, значи със сигурност имаме проблем. Сигурността е на първо място. Би трябвало…

– Би трябвало да научим повече – каза Моузли. – И да вземем информирано решение. Ключово в случая е да разберем дали онзи тип е погледнал в плика. Това е най-важното.

Никой не каза нито дума.

– Ей? – Моузли протегна дългия си крак под масата и изрита мъжа със счупената ръка. – Събуди се. Отговори на въпроса.

– Остави ме да се съвзема – отвърна пострадалият, като потисна прозявката си с усилие. – Шофирахме цяла нощ, за да стигнем до Колорадо. А после пак шофирахме цяла нощ, за да се върнем тук.

– Стига си хленчил! – Моузли го подритна отново. – Кажи! Той погледна ли в плика?

Мъжът се взря в стената.

– Не знаем.

– Не е сигурно, че е погледнал в плика – обади се Ривърдейл. – Но ако е погледнал, трябва да знаем дали е разбрал какво вижда. И какво смята да направи.

– Няма значение дали е погледнал в плика, или не е – каза Брокман. – Дори да е погледнал, какво? Това не му дава и най-беглата представа какво става.

Ривърдейл поклати глава.

– Споменава се петък, десет часът. Много ясно. Дата, час, място.

– И какво толкова? – Брокман вдигна ръце. – Петък е ден за веселие и купони. В това няма нищо подозрително.

– Но снимката беше там. – Ривърдейл размаха пръст при всяка сричка. – Двайсет на двайсет и пет. Невъзможно е да я е пропуснал.

– Отново повтарям, това не означава нищо. – Брокман се облегна на стола си. – Не и ако той не дойде тук. Ако изобщо се появи в петък. А дотогава всичко ще е наред. Ние подготвихме нещата много внимателно.

– Не е така. Как бихме могли да направим добър избор? Разполагахме само с девет кандидати.

Устните на Моузли се разтеглиха в усмивка.

– Каква ирония, не мислите ли? Този, когото избрахме, всъщност е невинен.

– Не бих го нарекъл ирония – намръщи се Ривърдейл. – И не бяха девет, а само пет. Останалите имаха семейства. Което ги правеше неподходящи.

– Девет? – възкликна Брокман. – Пет? Броят няма значение. Важен е само резултатът. А резултатът е достатъчно добър. Дори онзи да се появи, докъде ще стигне? В най-добрия случай на трийсетина метра.

– Не е нужно да идва. Може да го види по телевизията. Онлайн. Да прочете във вестниците.

– Главният надзирател е прав – каза Моузли. – Може би е по-добре да не привличаме много внимание този път. Дали да не отменим поканите за медиите? И да се оправдаем с някоя глупост от рода на „проявяваме уважение към личния живот на затворниците“ или нещо подобно.

– Не е необходимо – поклати глава Брокман. – Смяташ ли, че този бедняк има телевизор? Компютър? Абонамент за „Ню Йорк Таймс“? Той е някакъв скитник, за бога! Стига си търсил проблеми. Всичко е наред.

Хикс потропа с пръсти по масата.

– Медийното отразяване е добро за компанията. Винаги търсим реклама. Ако променим тази политика сега, ще привлечем излишно внимание. Ще накараме хората да заподозрат, че нещо не е наред. И все пак мис­ля, че трябва да разберем със сигурност. Погледнал ли е, или не? – Хикс се обърна към мъжете с тениските. – Някакви предположения? Тук няма правилен или неправилен отговор. Станалото – станало. Наясно сме с това. Кажете ни какво смятате.

Мъжът със счупения нос си пое дълбоко дъх през устата.

– Мисля, че погледна.

– Мислиш? – попита Хикс. – Но не си сигурен?

– Не напълно.

– Добре. Къде беше пликът?

– В чантата.

– А къде беше чантата?

– На земята.

– Ти ли я остави там?

– Исках ръцете ми да бъдат свободни.

– Къде беше чантата, когато колата пристигна? – продължи с въпросите Хикс.

Мъжът със счупената ръка отвърна:

– На земята.

– На същото място?

– Откъде да знам? Не бях там, когато Робърт я е оставил на земята. А когато я взех, Робърт беше в безсъзнание.

Хикс замълча, след което кимна:

– Добре. Колкото време онзи скитник е бил сам с чантата ли?

– Нямам представа. Едва ли е било много. Две минути… максимум.

– Това означава, че е напълно възможно да е погледнал вътре – заключи Хикс. – Или най-малкото, да е надзърнал.

– Така е – съгласи се мъжът със счупения нос. – Не забравяйте, че освен това чантата беше разкъсана. Как се е случило? И защо? Не сме го направили ние.

Брокман се приведе напред.

– От думите ви разбирам, че на мястото е царяла страшна бъркотия. Пълен хаос. Чантата вероятно се е скъсала случайно. Не бива да отдаваме голямо значение на този факт. Другите двама, които изпратихме, не са докладвали, че някой е проверявал съдържанието на чантата.

– Те изобщо не са докладвали – обади се мъжът със счупената ръка. – Нямаме представа къде са.

– Вероятно пътуват насам – каза Брокман. – Може да имат проблеми с телефона. Ако имаше нещо притеснително, щяха да намерят начин да ни уведомят.

– И никой не е споменал нищо на полицията – каза Моузли. – Разговарях вече няколко пъти с началника. Което би трябвало да означава нещо.

– Мисля, че е погледнал в плика – заяви мъжът със счупения нос.

– Трябва да отменим събитието – каза Ривърдейл.

– Това е най-глупавото нещо, което съм чувал – отвърна Брокман. – Не ние определихме датата. И не ние определихме часа. Съдията го направи, когато подписа заповедта за освобождаване. И вие го знаете. Опитаме ли да протакаме нещата, ще пратят инспектори и ще загазим здравата. Знаете какво означава това за нас. Със същия успех можем да се гръмнем в главите още тук и сега.

– Добре, добре, няма да отлагаме – намръщи се Ривърдейл. – Но трябва да се върнем към първоначалния план. Отклонението от него винаги води до грешка.

– Това би трябвало да реши петъчния проблем. Ако има такъв. Но тогава няма да можем да се измъкнем от по-големия проблем, който имаме тук. Ситуацията, в която се намира Карпентър.

– Още в самото начало ви казах, че решението на проблема е съвсем просто. Куршум в тила. Готов съм да се заема, ако не ви стиска.

– Имаш ли представа какво ще ни струва това? Колко пари ще загубим?

– Ще загубим нещо много повече от пари, ако онзи човек навърже нещата.

– И как ще го направи?

– Като дойде тук. Сам каза, че може да го направи. Ще дойде тук и ще започне да копае. Той е военно ченге. В кръвта му е.

– Напуснал е военната полиция преди години – уточни Моузли. – Така ми каза началникът на полицията.

Хикс потропа с пръсти по масата.

– Какво друго знаем?