„Бебе Еленче“ е такава щуротия, с каквато само Netflix са способни да се заемат през 2024г. Премиерата бе още пролетта, а единствената причина да открия сериала е, че стой под номер 5 сред най-добрите сериали на Rotten Tomatoes за годината. Звучи безумно, трейлъра изглежда безумно и първите 1-2 епизода са точно толкова безумни. Докато всъщност не достигаме до епизоди 3 и особено епизод 4…

Създателя на сериала се казва Ричард Гад. Той е автор на сценария. Който е базиран на негов моноспектакъл. Който е базиран на реални събития, които той е преживял. Ричард Гад играе себе си в поредицата.

Какво ли означава един мъж да преживее това?

Какво ли  означава един мъж да оцелее след това?

Какво ли означава един мъж да напише сценария за това и да изиграе себе си на екран?

„Бебе Еленче“ е страшно болезнен, емоционално съсипващ, но изключително възнаграждаващ своите зрители. Този сериал е урок за живота. За хората. За низостите и за всичко онова, което сме, когато останем сами със себе си. Нашият герой Дони е олицетворение на онова, което не изричаме на глас. Онази отвратителна страна, която всеки от нас крие и никога, никога не показваме пред света. Никога не изричаме на глас. Крием я дълбоко вътре в себе си. Защото света се движи по определени правила и неща, с които може би сме съгласни, страсти, които може би ни вълнуват и чувства, които може би изпитваме, са нелицеприятни. Те не биха били приети, одобрени или каквото и да било от хората и заобикалящата ни среда. Има низости, на които сме способни, които са само за нас. Има самочувствие, което имаме и касае само нас. И „Бебе Еленче“ ще извади на яве всичко онова, което хората таим в себе си, но крием от света.

Дони е загубеняк. Абсолютен. Ние много трудно ще се докоснем до неговото минало и евентуалните причини за емоционалната му неуравновесеност. Малкото, което ще уловим е, че родителите и желанието му да успее, са го превърнали в това, което е. И въпреки това, въпросителните остават. Дони не е грозен. Не е и тъп. Не се е и провалил. Дони е средностатистически млад мъж, който не успява да удържи на превратностите на живота и всеки неуспех го мотивира за поредната грешка. Желанието му да успее, целеустременото преследване на мечтите му и готовността да отговори на всичко, да направи всичко, да пожертва всичко, превръщат Дони в един от най-трагичните персонажи, които някога ще видите на екран.

Появата на Марта е спусъка на действието и водовъртежа от събития , който се завихря, засмуквайки всичко в себе си. Дони, прекрасното му гадже от балета, транссексуалната му приятелка, родителите му, него самия, всички…. Появата на Марта предизвиква Дони да полудее или по-скоро, да прогледне. Битката му с психопатката и опитите му да се отдели от нея и същевременно болната нужда да я има в живота му и да получава това внимание, бавно но сигурно ни водят към този ключов епизод 4, след който сериала никога не е същия.

Миналото на Дони и онова, което предшества появата на Марта е в пъти по-силно и стъписващо от нея и онова, което тя прави. Като всяко наивно хлапе, Дони получава шанс в живота си и то съвсем случайно. Успешен автор и сценарист на популярна ТВ програма се натъква на него и му предлага услугите си. И когато срещите им започват, пренасяйки се в апартамента на автора… сериала и живота на Дони излизат извън контрол. 4-ти епизод на „Бебе Еленче“ ще направи „Реквием за една мечта“ и „Блондинката“ на пух и прах. Наркотиците, зависимостите, загубата на съзнание, липсата на контрол, тоталната беззащитност и уязвимост на младия мъж, примесени с ужасът от случващото се и тези проблясъци, веднага след „събуждането“ му от всеки миг на безпаметност. Какво прави ръката му там? Защо лицето му е върху гърдите му? Защо го гледа така виновен? До онази сцена, до онзи проблясък насред СЛУЧВАНЕТО. До онова влизане в банята и онази болка. Този млад мъж, с всичките му низости и долни страсти, с всичките му положителни страни, с всичките му качества и кусури, с всичко онова, което го прави ЧОВЕК, разкъсван от тази болка. Физическа. Емоционална. Дълбоко там вътре в душата му. Егото му, ако щеш. Да гледаш този млад мъж, под душа, знаейки, че е изпитал и преживял това, неспособен да се защити, ще разкъса всеки зрител. Някога, преди много години една сцена в един подлез превърна „Необратимо“ в най-бруталния филм, който съм гледал през живота си. Никога не го повторих, но изнасилването на Моника Белучи в подлеза и действията веднага след това май белязаха крехката ми психика от онова време, завинаги. Случилото се тук в „Бебе Еленче“ ме удари в една друга възраст. Бидейки мъж в разцвета на силите си, който иска справедливост, е много трудно да издържа това. Съжалението е неминуемо. Гняв, ужас, бяс, нерви, истинска ярост, съжаление, желание за подкрепа, разбиране, желание да искаш да прегърнеш, да успокоиш, да дадеш рамо. Гледайки епизод 4 някак не успявах да намеря себе си. Колко глупав може да бъде един млад мъж? Колко уязвим и лесно раним може да бъде? Няма значение, че сме силния пол. Няма значение, че трябва да можем да се справяме със света и с живота сами. Този човек ми напомни, че всички сме хора и всички имаме своите моменти на слабост. Някои повече, други по-малко. Но всички сме раними и всички имаме нужда от подкрепа в определен момент от живота си.

Дони е неизчерпаем извор на енергия. Въпреки целия ужас, който изживява, той намира сили да се изправи всеки път. По-объркан, по-разумен, по-търсещ и по желаещ да напипа правилната посока. С тъмнокожа жена, с мъж, с транс жена, с мутра, с каквото се сетиш той търси себе си, желанията си, предпочитанията си, истината за себе си и онова, което изпитва. Дони иска да бъде комик и всеки път е смачкван, заради тоталната му неспособност да бъде това. Въпреки това, следва нов опит и нов и нов и… Дони не спира да опитва, защото желанието му и енергията му не са готови да го предадат. И когато най-сетне намира утеха при своята транс приятелка, сякаш нещата ще се подредят. И за първи път в живота си той изпитва нещо истинско, силно. Той обича. И май е обичан. И има един миг, един кратък миг на щастие. Истинско щастие. В този живот има светлина и за него.

Но винаги там дълбоко някъде тегне Марта и нейната мания. Онова, с което сериалът започна. И запращайки ни от едната в другата крайност на живота на Дони, Марта е константата, от която той може би има нужда. Тя винаги го търси. Винаги има нужда от него. Винаги иска да му говори, да го види, да го чуе, да му сподели. Марта е интересът, който той не получава в живота си. И може би именно това е причината Дони да не успява да се откъсне от нея. Не я иска, но не може без нея. Докладва я, но не я пуска. И когато възлите започват да се разплитат и се намесват родителите му, сериалът превключва на висока скорост.

Марта ще достигне до тях и ще опита да разбие животът им. Да унищожи работата им, да ги изложи сред близки и приятели. И винаги ще се връща към един e-mail, написан на шега НЕ от Дони, а от един негов колега. Ще дойде моментът, в който полицията ще се намеси подобаващо. Ще дойде моментът, в който Марта ще бъде „овладяна“. И тогава Дони отново ще се изправи срещу собствените си демони. Може ли животът му да продължи без нея? Тази дупка от отсъствието и възможно ли е да бъде запълнена?

Когато идва време за голямото рухване и онзи монолог насред състезанието за комици, някак сериала е узрял за него. Колкото и неловка да е сцената, тя идва някак естествена и очаквана. Тогава нашият герой разгръща своя драматичен потенциал по начин, по- който сме нямали търпение да го видим. Цялата истина, цялата болка, цялата дълбочина на низости, истини, скрити желания и неизречени тайни. Всичко избухва с такава сила и през тези безкрайно емоционални очи, че зрителя е неспособен да диша и да повярва на случващото се.

Дори след това Марта намира начин да заплаши безоблачното му съществуване. Когато животът му отново се опитва да се подреди, тя заплашва да разруши моста между него и родителите му и той отива при тях, за да чуят истината от него. Не от нея. Този разговор между Дони и родителите му в последния епизод е връхната точка на „Бебе Еленче“. Пороят от емоции, усещания и себеоткриване в него ще пробие преградата и на най-коравосърдечния зрител. Това е силата на семейството. Майката, бащата и детето, което е изстрадало толкова много. Което е преживяло толкова много. Детето, което се е опитало да се справи само , но сега има нужда от тях. Има нужда от подкрепата им. Има нужда да се почувства сигурен, обичан и преди всичко разбран и приет. Дони излива душата си по начин, по който родителите му и да са искали, и да са възнамерявали да направят друго или да реагират по друг начин, те нямат друг изход. Няма друг отговор. Няма друга реакция. Той е техния син и в каквото и да се превърне, ТОЙ Е ТЕХНИЯ СИН. Малката тайна, която изрича баща му е опит да се намекне нещо, с което сериала не се справя добре и то остава недоизяснено.

Когато имаш подкрепата на родителите ти, когато си искрен пред себе си и пред света, когато си надживял ужасите на своето минало… някак дори вървенето по улицата е по-различно. Небето е друго, полъхът на вятъра е различен. Усмивката ти се променя и усещането ти за света ти носи топлина.

И именно тогава, в този финал, сериалът ни връща в най-мрачния момент от живота на Дони. Именно тогава той решава да се изправи срещу автора и отива в дома му. Спомените от миналото, страхът и ужаса от преживяното в този апартамент го съпътстват на всяка крачка. Но е някак различно. Дали той е пораснал, дали авторът е разбрал, какво е причинил, дали има нещо друго … Няма значение. Въздухът е различен и онова, което той му подава е нещо, което зрителя ще тръпне в очакване да види, как Дони ще го приеме. И дали ще го приеме.

И когато излиза на улицата и рухва до онази ограда. Поема си дъх и емоциите избухват… Точно както в неговата глава, в главата на зрителя ще се  бият хиляди въпроси. Защо? Не заслужаваше ли възмездие? Още ли е толкова наивен? Възможно ли е там все пак да има добро? А има ли значение след всичкото зло до сега? И заслужава ли шанс? Отново ли сме в изходна позиция и ще търсим успехът? Отново ли ще опитваме да дадем шанс на кариерата?

Този бар на финала и този барман. Една напитка и едно непреслушано, гласово съобщение от Марта ще преобърнат разбиранията ни за целия сериал. Тя е като него. Нейното бебе еленче е онова, което я е спасило, като малка. Ужасът на неговата младост е бил ужас на нейното детство. И когато чува истината, когато разбира защо се е вкопчила така в него, когато разбира символиката на еленчето и колко много е значел за нея, Дони… получава напитка от бармана, за да му повдигне духа. Точно както в първата сцена на сериала той дава напитка на Марта, за да повдигне нейния дух.

Кръговратът на живота е пълен. Това от което бягаме, това от което ни е страх, това, което не искаме да ни се случи, е възможно да бъде олицетворение на самите нас. И докато самите ние търсим спасение, може би изходът е , да го предложим и спасим този, от когото бягаме.

„Бебе Еленче“ е един от емоционално най- разтърсващите сериали, които съм гледал в последните години. Неговото безумно начало, ужасяващ епизод 4 и шеметен ритъм до самия финал го изкачват безобразно високо и в личната ми класация.

Защото е много трудно да говорим за низостите и гадостите, на които сме способни, когато никой не гледа.
Защото е много смело да успееш да изречеш всичко това на глас. И е още по-смело да го пресъздадеш на екран, по този начин.

Не мога да си представя, да попадна в такава ситуация. Може би защото съм много по-силен характер от него. Но със сигурност мога да си представя много мои близки и познати в нея и това ме кара да освирепявам. Да искам да има справедливост и да не съдя никого. Да приемам всички с целия им емоционален багаж. От най-прекрасните им качества, до най-мрачните им низости. Всички ги носим в нас. А „Бебе Еленче“ ги вади наяве и ни ги запраща в лицето по такъв начин, че да разсъждаваме върху тях дълго след неговия финал.

Определено не бих изгледал този сериал отново. Но благодаря на (не на Бога) Rotten Tomatoes, че го изгледах веднъж. Защото понякога има нужда реалността да ни шамаросва с цялата си жестокост. Така ще се събудим по-трезви, по здраво мислещи и може би една идея по-добри.