ИК Хермес представя „Басейнът, както и други разкази за любовта“ от Ангел Г. Ангелов

За книгата 

Новата книга на Ангел Г. Ангелов „БАСЕЙНЪТ, както и други разкази за любовта“ спонтанно пренарежда парадигмите на смисъла, провокирайки стереотипните представи за любовното преживяване на света през погледа на другия. Безименни, безмълвни, но живи, героите пропускат през себе си потока на неумолимото време, напрягайки до болка сетивата си, за да дочуят и провидят отвъд непроницаемите стени на битието. Погледът на разказвача често е недискретен към травматичните гранични зони на човешкото съществуване, когато телата агонизират, за да взривят пределите на видимото и през еротичното да събитиелизират края и смъртта.
В книгата на Ангел Г. Ангелов отделните разкази преливат един в друг в общ екзистенциален разказ, който отвежда читателя към онзи миг, когато абсолютното ще се разкрие, а човешкото от нищожна частица реалност ще се превърне в знак от „небесната книга“ на безкрайността.
Читателят държи в ръцете си книга, която го отвежда в нови, неизследвани литературни пространства, в които го очакват трепетни вълнения и неочаквани преживявания…

                                                              Доц. д-р ИЛИЯНА  ДИМИТРОВА

Ангел Г. Ангелов е роден в Пазарджик. Автор е на белетристичните сборници „Невъзможна любов“, „Оживление в мравуняка“, „Плах опит за докосване“, „Ходене по вода“, „Внезапно сбогуване“, както и на романите „Закуска по обяд“, „Сутрешни залези“, „Бъдещето на отминалото време“ и „Пътуването“ (книгата е носител на награда „Варна“ за литература). Романът „Сутрешни залези“ е издаден на руски език през 2005 година.

Работил е в радио, телевизия, във вестници и списания. Ангел Г. Ангелов е един от редакторите на авторитетното списание за литература и изкуство ПРОСТОРИ 61.

Живее и работи във Варна. 

Откъс 

  БАСЕЙНЪТ

                               Любовта не е проста работа

                              (гл. 51, „Човекът без качества“ от Роберт Музил)

Прегръдката, вълнуваща и неочаквана, приятно ги изненадва. Стъписват се от внезапния порив. Трепет ги пронизва, разтриса ги цветна тръпка, оглеждат се невярващо – с тях ли се случва това чудо… С тях се случва, но още не знаят, не са забелязали споходилата ги благост. Предстоят им `усети с нови цветове, познати през вековете, а за тях – новоспоходили ги…

 Мокра е, току-що излязла от Басейна, и Той усеща мокротата й като влажна милувка. А Тя – като убежище. Сгушва се в този топъл пристан, усеща сърцето си, разлудувано от допира. Реят се из Всемира, земното притегляне се е залутало нанякъде, мислено се завръщат във водната безтегловност, целувките им са необикновени и бездиханни. Които не омръзват! Понякога задушаващи, но все така привлекателни. Тя е неуморима, надарена с естествената енергия на влюбена жена, а Той – с непреодолимото желание да е вечно в Нея. В Душата й, в сърцето й, в глъбината й, в нейната същина. Прегръдката е дълготрайна, безкрайна почти, естествено състояние, вечен живот…

В оня миг на неочаквано просветление Той разбира: Смъртта не ще ги посети. Спохождащото ги безсмъртие е породено от Любов. Изминалите векове търпеливо са го възпитавали и днес усеща новата си същност. Пренася го тя в други селения, непознати, трепетни, вълнуващи, в чиито пространства усеща своята въздигаща се Душа, изпълнена с радост и доброта. Знае Той, че „неравноценният партньор разкривява любовта“*, щади я, грижи се за своята равноценност, както старателният градинар се грижи за посадените цветя, както родителите прегръщат децата си. Колкото до нея, Тя си е създадена равноценна. И сега, сред това градинско селение, в този земен Едем, се чувства Той като избран, като щастливец, макар че никога не е знаел какво точно е щастие. И все пак е щастлив – въпреки неудобната натрапена маска, въпреки нежното насилие, полазило ги лицемерно, въпреки забраните, на които те се надсмиват беззлобно, великодушно, без гняв, без осъдителни думи, с погледи през рамо и с опрощаващи усмивки.

От съседното ложе Тя му прошепва:

– Какво всъщност е Любовта? – От маската гласът й е глуховат, с орязан цвят, малко чужд.

– Има неща, за които не се пита… – Не че не иска да отговори, бои се да не сбърка, бои се да не я заблуди, да не я огорчи. – Има неща, които се усещат без думи – продължава да я милва с деликатност, с извираща от сърцето му нежност, с трудно удържим порив за прегръдка…

Зеленият околен простор го окуражава, намига му свойски, подканя го, Басейнът също е нетърпелив, вълнува се, разплисква гальовни води, подпитва за бъдещи милувки, надява се на взаимно общуване и сладко сливане. Въздухът пък се е разредил, помага на слънчевите зари да достигат до телата им, по-лесно да ги галят дружески, да им разказват непознати приказки за любовта.

Хрумна му и додаде:

Любовта е плуване – трябва или да се гмурнеш презглава, или изобщо да не влизаш във водата.**

Тя го слуша, естествената усмивка на одобрението трепти върху озареното й лице, загледана е в бъдното, взорът й е пълен с нега, блянове извират от сините й очи, разпръскват лазур и насищат въздуха, който заедно дишат.

– За кой от видовете любов може да се каже, че е плуване? – неочаквано прозвучава любопитният й глас.

А след това се умълчава. Той също мълчи стъписано, брои тихомълком познатите му любови, поспира се пред всяка от тях, оглежда я, докосва я внимателно, наум я разпитва, та дано получи отговор, но отговаря, без да го дочака:

– Чувствената любов между мъж и жена? Страстната сексуална любов? Нежната, всеобемаща, безсмъртна любов? Вдъхновяващата, съзидателна любов? Или оная изпепеляваща любов, от която извира смърт?

Не очаква Тя такъв отговор, извръща глава, поглежда го, слънчев лъч се размножава във влагата на очите й. От радост е, от обич и от неизтляваща Божествена любов.

Удобното разположение на телата им благоприятства този необикновен разговор, ложетата са близо едно до друго, ръка да протегнеш – докосваш другия, усещаш топлината му, протичат трепетите му през всеотдайната кожа, доближават мислите, чувствата, пожелаванията, незабележимите сливания, общия живот. Непреодолимият, необясним, естествен порив към продължаване на биологичното съществуване неусетно се загнездва в отпуснатото им битие и оцветява дните и нощите им в бляскавите цветове на неосъзнато безсмъртие. Не обсъждат измамната същност на любовта, не подозират дори, че може тя да има такова естество, не се замислят как се обича – идва обичта при тях естествено, като дишането, и само липсата й се усеща като недостиг на въздух, като мъчителен задух.

– Любовта понякога е невидима, но и Бог не се вижда, но го обичаш… – Гласът й е нежен, почти умоляващ. – Дори да не те виждам, пак те обичам…

Притихналата Природа се заслушва в думите й, възхита се съзира в погледа й, а Той полягва на хълбок, с лице, вгледано в Нея, и я вижда като че ли за първи път.

Движат се мислено, прегръщат се, преместват се в пространството, лежейки върху ложетата край Басейна, тогава той си спомня:

Всеки може да се движи – малко или много; но не всеки владее танца. ***

И се впускат те неудържимо, неуморно, вдъхновено, съзидателно в танца, обагрящ любовния живот на две същества, надарени с обич. Е, не струи тя видимо, скрита е и не защото я крият, а защото ги изпълва вътрешно и само докосналият се до недрата им може да забележи текналите потоци от светла обич, близост и топлина. Ложетата оживяват, втурват се в  танца, помагат им, опълчват се срещу земното притегляне, литват в унес, безразсъдно може би, но обвити във веселост, в щастлива неразумност и неосъзнато безсмъртие. Небето им се усмихва незабележимо, огрява ги с благодат, безкористно е, радостно е – не всеки ден се натъква на такова явление

Когато стигат върха, за миг се зачудват, някакви колебливи вибрации ги спохождат, но не са те отклонени в полета си, все така целеустремено летят. Не питат за посоката – летенето им е естественото състояние, в което протича животът им. Не се замислят за посоката – летежът им е живот.

– При нас, човеците, любов без слово не е възможна – прошепва му Тя, а Той си спомня на глас:

– Бях прочел някъде, че при хомо сапиенс продължаването на рода не е възможно без разговори…

Усмивката я спохожда непринудено, думите й потичат, за да сглобят любовен разговор. Лее се той целеустремено, тече невидимо, но знае пътя и макар да го спохожда временно залутване, оправя се той, взира се в посоката и я налучква безпогрешно. Запътил се е към сладост може би, към сладост, която ражда живот, не знае още, но е сигурна, че трябва да опитат, пък каквото Бог даде…

Без да проговаря, Той пък е влязъл в мислите й, побутва ги все в тази област и като вървят заедно, се оказва, че гледат в една посока. Дори във водата, сред плисъците на Басейна взорът му не губи посоката си, а думите му бълбукат, облечени в течни мантии.

– В крайна сметка всичко е възникнало от „логоса“ – мярва се мисъл изпод облечените му думи.

– И любовта… – чува гласа й, забулен сред водата.

След многовековни разговори Тя усеща покълване, което я радва, плаши и смущава, но й доставя и някакво усещане за пълнота. Подозира, че идва тя благодарение на общуването. По-късно, след векове, разбира, че това усещане не е случайно. Появява се то като светлина, като надежда и като послание, тръгнало отдавна към тях, за да изпълни пространството около Басейна с прана****, дарена от самото Слънце. И Тя, и Той усещат присъствието й – трябват специални органи за възприемането на жизнената енергия, но и без да я виждат, чувстват нейното благотворно влияние, докосването й до фината любовна тъкан, с която са дарени. А може би, както са казвали в древността, всичко е възникнало от „логос“ – хората, предметите, дори самият Бог… И споходен от такава мисъл, Той се запитва:

„Как се озовахме край Басейна? Не е ли той някаква крайна спирка от дългото ни пътуване към Любовта?“

И се зареждат една след друга преживелиците им, многобройните им изпитни, запознаването им, живеенето им на различни места, лутанията им из криволиците по пътя към бленуваното щастие. Всичките къщи, в които са пребивавали, се изпречват пред взора Му. Разглежда ги отново, взира се в направата им, припомня си, че някои от тях са се превръщали във временни техни домове, други пък са ги прогонвали с неуют, със страховити вътрешности, с непоносими миризми, както и със скрити заплахи – стържещи шепоти, среднощно скърцане на зъби, сатанински оргии, кръвопролитни ритуали.

В една от тези сгради, в която, попаднали неочаквано, срещат странна жена, незряща, леко неугледна, която ги поглежда с невиждащ поглед и изрича почти крещейки:

– Ще се обичате вовеки веков. Орисани сте…

И колкото и да я разпитват, тя повече не проговаря. Когато си тръгват, те вече не са сигурни дали наистина са се срещнали с тази пророчица, или така им се е сторило. Но отнасят те със себе си това предсказание  и ги сгрява то през дългия им път към Басейна…

В една от сградите се натъкват на дъсчен под, който скърца, като различните дъски, които изглеждат еднакви, издават различни звуци. Стъпват те върху пода внимателно и с изумление откриват, че дори могат да изсвирят някаква мелодия, стъпвайки върху отделни дъски от пода. Учудването им трае дълго и те, хванати за ръце, лека-полека започват да танцуват върху странната подова настилка. Непознати мелодии се стелят, а те се взират в чудодейните дъски, не вдигат взор от тях, не поглеждат околното пространство и не забелязват стелещата се промяна, която извира от призрачни стени, населени със сенки. Почти без лица са те, някакви причудливи маски са забулили образите им, очите им само проблясват с мътен зрак, в който се съзира стаена заплаха. Заплаха към отрицателите на маските, които изменят тембъра на гласа, заглушават го почти, като не е ясно от какво пазят притежателите им или просто ги правят безсловесни. Производителите и разпоредителите на маски са всемогъщи – и Той и Тя напразно се опитват да ги свалят, но се оказва, че са заключени с някакви невидими ключалки, а по-модерните модели направо са имплантирани в лицевите мускули на някои от хората. Настава време, пълно с безпокойство и различни видове тревога. Всеобщ стремеж към сваляне на мъчителните маски се настанява сред някои човешки групи, които обикновено се отличават с непримирим дух и трудно преодолима борбеност. Други пък се смиряват и решават, че и така може да се живее – със заключени устни отвори, с приглушен глас и помътен взор в неясно бъдеще. Това време се проточва неочаквано дълго, разстила се из мировото пространство, внася смут и страх в душите на земляните, които въпреки многобройните изпитни, които са преживели през хилядолетията, не успяват да свикнат с новите болки. С различен цвят са те, спотайват се под нови образи, но мъките, които създават, са все същите – мъките на битието…

След многовековните борби с ненормалността, усмихнати, хванати за ръце, поемат те към следващото свое обиталище, което най-после се надяват да превърнат в дом. Опитите за освобождаване от маските все още са неуспешни, но тяхната целеустременост ги зарежда с енергията на успеха и те продължават непоколебимо. Пречат на дишането им, на разпознаването, променят гласовете им, а понякога въобще ги заглушават – и тези явления ги карат да се съмняват в смисъла на тяхното поставяне. Някъде зад всекидневието се спотайва и една неосъзната надежда, че все някога отново ще настъпи обикновен живот – естествен, светъл, пълен с прегръдки, с желани целувки, с трепетни докосвания, със спонтанна любов, с обич. Знаят те, че производителите и разпространителите на маски са коварни егоисти, здраво хванали човеците за чувствителните им органи, произвеждащи щастие, както и неговите производни – обич, душевна пълнота, хармония. Знаят и друго – вървенето  им ще е трудно. И още при следващото им спиране решават – това е мястото, свободно от насилие, мястото, където може да се живее естествено, където дишането е разрешено.

Пристигат в просторното имение и веднага се натъкват на странен Басейн с огромни размери – от единия му бряг почти не се вижда отсрещният. Откриват, че водата му може да се разлюлява, да се успокоява, температурата и цветът й могат да се променят. Дори размерите на водоема могат да се изменят. Управлението му е опростено – става даже и само с мисъл. Продължават да се държат за ръце, целувките им продължават да са истински, както и разговорите им продължават да са любовни. Разноцветни ложета са разпръснати недалеч от водата, приканвайки ги да полегнат. Намаляват гигантските размери на басейна, събличат се и преди да се настанят върху два съседни одъра проверяват разстоянието между тях . Внимават да са достатъчно близо, така че да могат да се държат за ръце. Тактилните разговори, които произтичат от допира на ръцете им, не секват, продължават те и не променят характера си – все така са любовни, все така проникват в сърцата им, вълнуват ги с опитите си да достигнат глъбините на чувствената им същност. Дори когато са в Басейна, се държат за ръце, целуват се водно, чувстват сладостта на устните си (скришом свалят превръзките на дихателните си пътища),  не забелязват водата, която дискретно им помага, като усилва усещанията им.

Имението е странно – основният Павилион е с дискретен ръст, като че ли е скрит сред разноцветна растителност, по която не може да се познае в коя част на света е разположен. По външността му  се забелязват следи от овехтяване, на места по мазилката се срещат озъбени рани като струпеи по болна кожа, под която прозира тъкан, устремена към оздравяване. Отворите, които служат за прозорци, са с огледални стъкла, през които не може да се види вътрешността. А тя е бляскава, създадена с вкус, без да се пестят средства,  разточителна дори. По мраморните подове блестят вградени златни изображения на различни библейски сцени, на препускащи коне, на известни люде, на непонятни послания, както и мисли, преписани като че ли от всеизвестната книга „Мъдростта на вековете“. Мебелировката е създадена на друга планета – нито формата й, нито материалите, от които е изработена, са добити на Земята. Хванати за ръце, Те се движат сред извънземни кулиси, разглеждат ги от всички страни, понякога минават през тях като през холограми, връщат се, за да ги разгледат отново, но те никога не са същите, дори пред очите им се променят. Хванати за ръце, те не се пускат дори когато пред тях се изпречват непреодолими прегради. Минават през тях, без да се нараняват, продължават из необятното вътрешно пространство на Павилиона с неугледен външен вид и умопомрачителен интериор. Движат се любопитно, неуверено, оглеждат се, натъкват се на блестящ тесеракт, който лениво се върти в четириизмерно пространство и си спомня за времето, когато е бил обикновен скучен куб. Не се опитват да го докоснат – зад стъклена преграда е, пък и блясъците, които издава, приличат на парещи свистове, нажежени от хлуеща енергия. Несъзнателно се оглеждат за дом, какъвто търсят, за убежище, за живот без маски, където могат свободно да се държат за ръце. През последните няколко хилядолетия бяха забелязали, че животът им e мъчен без хванати ръце една в друга, почти невъзможен. Решени са – няма да пускат ръцете си.

Продължават обглеждането на необятната вътрешност все така любопитно, откривателски учудено, взрени в необикновеността на гледките. Помещения с непроницаема изолация  се редуват с пространства, оградени с метални стени, гладки и пусти, стаи, в които може да се пребивава само легнал или седнал. Попадат на тайни кътчета, обзаведени все така извънземно, чудят се на предназначението им, попипват плахо изпречилите им се предмети, а когато са затруднени с разгадаването им, ги връхлитат желания за напускане на Павилиона. В такива мигове Басейна ги мами с цветните си плисъци, с прохлада и гальовност, обещава им безтегловен живот. Откриват, че дори най-уютните вътрешни пространства, снабдени с красиви мебели и всякакви удобства, останали от минали времена, не успяват те да превърнат в дом – откриват, че уредбата на тези помещения ги затруднява да се държат за ръце, тяхното естествено състояние. А понякога стряскащи викове ги плашат, като им напомнят, че не са свободни.Не сваляйте маските, не дишайте, пуснете ръцете си, прокънтява зловещо незнайно откъде…

На излизане от вътрешността на Павилиона  хвърлят поглед назад, забелязват примамките, които се появяват настойчиво и приканващо, почти като заповеди за щастлив живот. Попаднали в такава обстановка, те гледат само пред себе си, стараят се да крачат с погледи напред, не се заглеждат в околностите, не пускат ръцете си, устояват на настойчивите покани, които звучат като команди. Одисей ги съветва да запушат ушите си, но примамките ги облъчват и визуално, та слагат върху очите си парчета тъмни стъкла от маски за работа с електрожен. Вървят почти опипом, водени от аромата на басейновата вода. Но след стъпките им се влачат сънищни видения, със своите образи, звуково присъствие и дори с миризмите си. Не се опитват да избягат, но си личи желанието им да останат сами, защото „нали никакъв психологически воал не е в състояние да прикрие, че гладът, яростта, своенравието или любовта не са нищо друго, освен голо щение!..“***** Все така се държат за ръце и сънищата на единия протичат през съновиденията на другия. Предават се чрез допира на дланите им и картините, които ги спохождат, се обагрят в еднакви краски. Вече са оставили преживяванията си в безкрайните пространства на различно оцветените вътрешности на Павилиона и така освободени, насочват търсенията си към намирането на място, в което може да се живее без маски. Усмихват се на организирания безумен всеобщ тормоз, опитват се да не го забелязват, а тяхното пренебрежение го вбесява и той още по-стръвно хапе сенките им, опитва се да ги завлече във владенията си, в които се е настанила несвобода и всеобща мъка. Страхът, плъзнал в околното пространство, възбуждан и подклаждан от тъмните ариманови сили,  държи за крехките, чувствителни черясла човеците, прави ги плашливи и не на себе си. Тя и Той вървят все така непоколебимо, прошепват си по някоя нежност и забелязват, че вече не могат да пуснат ръцете си. Разбират, че животът им е обречен на заедност  и някаква радост се настанява у тях, крачките им стават леки, усещат, че земното притегляне е загубило част от силата си, вървят те много по-лесно, с много по-малко усилия. И друго разбират – спестената енергия могат да използват за обичане!

Като минават през многобройните зали, се докосват до различни многовековни предмети, замръзнали така, както са създадени, приютили в себе си оттеклото се време, запазило първоначалните си цветове, миризми и форми. Опитват се да ги запомнят, да различават отровните от доброжелателните, да знаят на кои могат да се доверят и на кои не. Отделят тези, които биха могли да използват за дома си, от онези, които не биха им свършили някаква работа.

Наближават изхода на Павилиона, водата на Басейна вече ги примамва, отдалече усещат обещаващи ласки и приятелско разиграване. Развълнувана е като при среща с близки, вълничките й се оцветяват в засмени багри, а въздухът наоколо се прояснява, става лечебен и годен за милувки. Почти накрая на пътя са, струва им се, че се мярва портиерът Испас****** , прогонват видението, целеустремено запътени към проветреното обеззаразено пространство,  свободно от маски.

Хванатите им ръце лесно преминават през многобройните холограми, населили вътрешността на Павилиона, но когато се натъкват на непоклатимо завинтени за пода масивни скулптури, останали от минали светове, са принудени да ги заобикалят странишком, което забавя придвижването им към очакваната свобода. Прашната радиоактивност на вътрешността ги омаломощава, не ги гневи, но отнема част от енергията им, която биха искали да използват за обичане и нежно общуване. Почти са сигурни, че не могат да превърнат Павилиона в Дом – неговата разточителна помпозност, скъпоценната му направа го отдалечава от разбирането им за жизнено обиталище. По време на пътешествието си из вътрешността забелязват инсталирани странни приспособления, които по-късно осъзнават, че са инструменти за различни видове насилия. Съглеждат се уреди за заглушаване на Гласове, както и приспособления за заличаване на Образи. Пред крачките им се пречкат спънки с различна направа, някои от които трудно преодолими. Мисъл, родена от единия, потича към другия, лута се в догадки, криволичи из неподозирани лабиринти, стига до някаква цел, разколебава се, поема в друга посока, връща се и така, в неопределени трептения, изтича част от отпуснатото им време. Пречат тези вибрации на изначалната им целеустременост, отклоняват устрема им и само благодарение на непреодолимото им запътване към свобода успяват да се придържат към вярната посока…

Пред изхода на Павилиона ги посреща изобилно слънце, облива ги с очаквана щедрост, която отмива от телата им натрупаната през вековете запрашеност, погледите им се проясняват, усмихнато въздъхват и до алвеолите им достигат хранителни въздухови частици, благодарение на които разбират, че наложените им лицеви превръзки са ненужни. Кротко ги захвърлят, усмихват се с истинските си лица и поглеждат в бъдното. Проснала се е пред тях необятна шир, в чието начало  Басейна грее с лазура си. Просветва с разноцветни надежди за близост, за закрила, за убежище, за спасение, за обещани поуки, за успешно бягство от натрапено робство, за въжделена свобода. Крачките им усмихнато ги приближават към гостоприемния бряг, дишането им се успокоява, подготвя се, настройва се за друг живот, нетърпеливо го очакват. На две близки съседни ложета полягват за кратък отдих, ръцете им са все така една в друга, вглеждат се в далечината и тогава чуват предложението:

„Можете да сте свободни. В друг свят…“

Заслушват се в приближаването на отколешната им мечта. Разноцветни весели вълни се разиграват, бреговете се раздалечават, Басейна се превръща в необят, който подканя.

„Трябва да се върнете… Преди хилядолетия напуснахте течния свят…“

Захвърлят отдиха, нетърпение ги обзема, въпроси ги спохождат, заслушват се в басейновия шепот, който несмело се сгушва, потиснат брутално от чизмени заповеди. Не им обръщат внимание, присмиват им се въпреки опасностите, които извират от тяхната нелогичност, жестокост и лъжливата им грижа за човечеството. Решимостта им да запокитят ненужните устни превръзки се приветства от басейновата плът, разлюляна произвежда тя разноцветни вълни, което понейному означава, че вече ги е приела в обятията си, готова е да ги приюти в лоното си, да ги приласкае в новия им свободен живот…

Когато се озовават сред течното тяло на новото си обиталище, чувстват приятна безтегловност, лекота и усещане за полетяване. Разговарят все така посредством хванатите си ръце, а дишането им е освободено от игото на наложените превръзки. Ласкава чиста вода тече през някогашните им дихателни отвори, промива алвеолите им с живителна влага и разбират, че новият им живот е свободен, пълен с обич, лишена от забрани. Вече не излизат от Басейна, никой не се опитва да затъква гласовете им, да затъмнява образите им, да мъчи живота им. Басейновото общество ги приема като част от общността и те се гмурват сред делфините и сред естествената нормалност на някогашните човеци…

Покълването й вече е осезаемо, забележимо, чувства го Тя като вътрешна радост, като взор в бъдното, изпълнено с обич, свобода и битие, пълно с радост и светла любов…

Хилядолетия по-късно Те все така са хванати за ръце сред течния простор на Новия свят…

________________________________________________

*От романа „Човекът без качества“ от Роберт Музил – глава 51, книга втора. – Б. а.

**Мисъл на Сергей Есенин. – Б. а.

***От есето „Умисъл“ на Олга Николова, включено в сборника „Опорна точка“. – Б. а.

   *****Прана е енергията, която създава живот. Това е жизнената сила на човешкото тяло, на неговия ум, дух и сърце. Състоянието на прана определя здравословното състояние на човек. Прана е в непрекъснато движение в нашия организъм.

Древното учение Аюрведа казва, че определената жизнена енергия на тялото протича по пътища, които се наричат нади или меридиани. – Б. р.

*****От романа „Човекът без качества“ – глава 52, книга втора. – Б. а.

******Герой от романа „Соленоид“ на Мирча Картареску. Портиерът Испас е взет, изчезнал е, има подозрение, че е член на сектата „Смърт на смъртта!“. – Б. а.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

5 + 4 =