ИК Колибри издава „Паметта на Истанбул“ – уникално историко-криминално пътешествие с множество препратки към легенди, митове и факти от миналото на Византион, Константинопол и Истанбул!
„Паметта на Истанбул“ (превод: Йорданка Бибина, стр. 560, цена: 18 лв.) ни връща към историята на един вечен град през тръпката от напрегнатия криминален сюжет! Авторът редува епизоди от ранните дни на Византия до разцвета на ослепителния метрополис. Край статуята на Ататюрк в старата част на Истанбул е открит труп, в чиято ръка някой е оставил антична монета. С това престъпленията не се изчерпват – полицейският инспектор Невзат стартира разследване на серия загадъчни убийства, напомнящи ритуални покушения, извършени в рамките на седем дни!
Ахмед Юмит (1960 г.) се нарежда сред най-бележитите съвременни турски творци, популярен като прозаик, поет и литературен критик. Той е единственият турски автор на трилъри, преведен на чужди езици. Мнозина асоциират романа му „Паметта на Истанбул“ с почерка на Дан Браун. Изумителната развръзка на творбата предизвиква размисъл за това как да бъде опазено несметното културно наследство на Истанбул.
Ахмед Юмит – „Паметта на Истанбул“
Сивите очи на жертвата така си и оставаха вперени в Ататюрк. Изглеждаше около петдесетте – с навити ръкави, с притиснати една към друга длани, с вързани с найлоново въже китки. Разкрачените му крака гледаха към морето. Дългите му и прави коси се бяха разпилели върху мраморната основа. Сиви като сребро. Яката на тютюневото му кожено яке и бежовата риза бяха почернели от засъхналата кръв. Лицето му с красивата тънка посребрена брада беше опряло в гърдите, иначе съвсем лесно можех да видя дълбокия прорез на гърлото му – вероятната причина за смъртта на мъжа. Макар подобни гледки да бяха едва ли не ежедневни за мен, дали заради ранния утринен час, дали защото вече започнах да поостарявам, но сега ми стана някак си чоглаво да гледам трупа.
Обърнах се към изсветляващото с всеки изминал миг море. Току пред мен минаха две измъчени корабчета на градските линии, тези усърдни морски труженици, оставяйки бели ивици пяна върху лениво потрепващата водна синева. Тук, на Сарайбурну, беше излязъл лек ветрец. Светлината бе някак си млечносиня. Наоколо морето ухаеше омайно. Зад нас дърветата в подножието на двореца, покрай разделящия ги асфалтов път, отдавна бяха цъфнали. Опитах се да си спомня Истанбул от прекрасните дни на моето детство. Изплуваха някакви гледки, откъслечни гласове, накъсаната лента на далечни събития… но уви, ни един цял спомен не оживя в паметта ми. Внезапно почувствах тежестта на нечий поглед върху себе си. Вдигнах глава и очите ни се срещнаха. От небето ме наблюдаваше избледняващият полумесец. Уж чезнеше, но сякаш всъщност се раждаше – с всеки миг очертанията му се виждаха все по-отчетливо и ясно. Стана ми студено, потреперих, отместих поглед от него към яката на палтото си.
– Случайно ли е това? – прокънтя гласът на вятърничавия ми помощник Али и заглъхна насред малкия площад, погълнат от плясъка на морето.
Сарайбурну е носът в северозападната част на Истанбул, наричан още нос Свети Димитър, разделящ Златния рог и Мраморно море. Означава буквално „Носът на двореца“. В този район се намира дворецът „Топкапъ“, в Гюлханийския парк.
Всички гледахме към бронзовата статуя на Ататюрк. Не беше ясно кого от нас двамата пита, но Зейнеб ме изпревари:
– Кое да е случайно?
На красивото й лице се изписа тревога, да не би да е пропуснала някоя важна подробност. Али посочи към паметника с бръмчащата си радиостанция в ръка.
– Мислех си дали е случайно, че са оставили трупа на жертвата пред статуята на Ататюрк? – Обърна изпълнения си с въпросителни поглед към мен и рече: – Какво ще кажете, инспекторе? Случайно ли е, или…?
Не знаех отговора. Приближих се към паметника. Мустафа Кемал, в цивилни дрехи, с ръце на кръста, вперил поглед в сините води, беше потънал в дълбок размисъл. След като не му отговорих, Зейнеб продължи да размишлява на глас:
– Какво искаш да кажеш – че са принесли човека в жертва на Ататюрк?
– Не е ли възможно? – Гласът на Али прозвуча съвсем спокойно, сякаш говореше за нещо съвсем обичайно: – Какви ли не маниаци има в тая страна…
Прав беше, но досега не бях чувал да се принасят човешки жертви на Мустафа Кемал.
– Не мисля – промърмори Зейнеб, отново изследвайки мъртвия. – Според мен е пълна случайност. Ако е бил принесен в жертва, тук щяха да го убият – каза тя, посочвайки с дясната си ръка в гумена ръкавица към мястото под главата на мъртвия, и продължи: – Но няма никакви петна кръв. Това означава, че са го пренесли тук, след като са го убили някъде другаде. Не мисля, че това убийство има нещо общо с Ататюрк.
– Не знам – рече Али, решен да продължи спора.
Сирената на минаващия ферибот с колите заглуши думите му. Писъкът на сирената, напомнящ дивия рев на праисторически звяр, бързо заглъхна в тишината на утрото.
– Тук има нещо – чу се и гласът на Зейнеб, която се опитваше да измъкне някакъв предмет измежду дланите на вързаните ръце на жертвата. – Нещо метално… Готово, ето го!
Всички вперихме очи в малкото метално кръгче, което тя държеше между палеца и показалеца си.
– Това е някаква паричка – тихо продума Зейнеб. – Прилича на стара монета.
Али се опита да разчете надписите върху монетата.
– По краищата има някакъв надпис, а в средата – фигурки… Какви ли са?
Нямаше начин аз без очилата си да мога да видя изображенията върху монетата, които дори известният с орловия си поглед Али едва различаваше. Готвех се да ги извадя, но не стана нужда – Зейнеб вече изброяваше фигурките върху монетата.
– Това не е ли звезда? А другото е полумесец! – Обърна широко отворените си от учудване очи към мен. – Да, инспекторе, има полумесец, а в средата – звезда. – Позамисли се малко и със странен глас тихо изрече: – Също като на знамето ни!
Първото име на Истанбул е Византион
Образът на монетата светеше върху екрана в тъмната лаборатория без прозорци. Гледах звездата в средата на полумесеца, обърнат с двата си края нагоре. Макар краищата й да бяха поизтъркани, тя все така, както през изминалите хилядолетия, блестеше в своето великолепие. Някаква дума, състояща се от девет букви, обгръщаше и полумесеца, и звездата.
– На какъв ли език е тоя надпис? – сочеше екрана с линийка в ръката си Зейнеб. – Не е на турски… Май е на руски.
– Не – отвърнах й, твърдо убеден в правотата си. – На гръцки е… Това е гръцката азбука.
Тя и стърчащият наоколо Али се обърнаха и ме погледнаха с учудване – откъде ли пък можех да знам това?
– Учил съм гръцки в къщата на чичо Димитри. Беше поп в патриаршията. С жена си Сула живееха в „Балат“, точно в отсрещната къща с градината. Нямаха деца и ходех когато си поискам при тях. Имаха доста илюстровани книги от Гърция и запомних гръцката азбука, докато ги разглеждах. То е силно казано, че я помня, защото след толкова време вече бях започнал да бъркам буквите, но все пак една дума можех да прочета.
– И какво пише там, инспекторе? – с любопитство попита Зейнеб.
Все още не откъсваше очи от грапавия надпис върху монетата. Приближих се до екрана и посочих буквите:
– И вие можете да ги прочетете. Пише „Византион“.
– За Византия ли става въпрос? – тихо, но с нескривано любопитство запита Али.
Зейнеб беше присвила очи, изпълнени със същия въпрос.
– Амиии, не знам, вие го казвате.
Отначало не обърнаха внимание на реакцията ми, после някак си виновно отместиха поглед.
– Наистина ли не знаете? Византион. Византион е първото име на Истанбул, градът, в който живеете!
Докато Али се опитваше да прикрие смущението си зад продължително мълчание, Зейнеб започна да се защитава:
– Не беше ли Константинопол първото име на Истанбул?
Поклатих разочаровано глава.
– Разбира се, че не е, първото му име е Византион.
Внезапно изображението на монетата върху екрана се промени и пред очите ни се появи женска глава в профил. Косите бяха събрани на тила, чертите на лицето й бяха твърде характерни. Това беше обратната страна на монетата. Али, за да се отърве от историческата ми лекция, беше сменил кадъра на екрана и сякаш се готвеше да каже: „А това Визас ли е, или Византия?“, но се усети, че без да иска, може да ме обиди, и се задоволи само да попита:
– Инспекторе, как го казахте онова име?
– Византион, Али, Византион!
– А така – закиска се Али. – И тази жена сигурно е някоя византийска принцеса?
Не бях много сигурен. И тримата мълчаливо се загледахме в женския образ върху екрана.
