Премиера в България: 07.12.2012г.
Световна премиера: 12.10.2012г.
Жанр: Драма, Трилър
Продължителност: 120 минути
Формат: 2D
Сценарист: Крис Терио, Тони Мендес
Режисьор: Бен Афлек
В ролите: Бен Афлек, Алан Аркин, Джон Гудман, Брайън Кранстън
Разпространител: Александра филмс / Warner Bros. Pictures
Вдъхновен от истински събития, драматичният трилър АРГО проследява тайната операция на живот и смърт за спасяването на шестима американци, която се разиграва зад кулисите на иранската заложническа криза. Филмът се фокусира върху малко известната роля на ЦРУ и Холивуд в операцията – информация, за която е разгласена едва дълги години след събитията.
На 4 ноември 1979, във връхната точка на иранската революция, бунтовниците щурмуват американското посолство в Техеран и взимат 52 заложници. По време на хаоса около атаката шестима служители успяват да се изплъзнат и да потърсят убежище в дома на канадския посланик Кен Тейлър. Знаейки, че е въпрос на време преди шестимата да бъдат намерени и вероятно убити, канадските и американските власти искат ЦРУ да се намеси. ЦРУ от своя страна се обръща към своя топ експерт по извличане, Тони Мендес, който трябва да измисли план за безопасното извеждане на шестимата служители от Иран. Планът е толкова удивителен, че звучи като директно изваден от филм.
[tabs title=““ active=0 event=“click“]
[tab title=“Трейлъри“]
[/tab]
[tab title=“Галерия“]
[/tab][tab title=“Новини“]Новини за филма тук[/tab]
[tab title=“Още за филма“]
Вдъхновен от истински събития, драматичният трилър АРГО проследява тайната операция на живот и смърт за спасяването на шестима американци, която се разиграва зад кулисите на иранската заложническа криза. Филмът се фокусира върху малко известната роля на ЦРУ и Холивуд в операцията – информация, за която е разгласена едва дълги години след събитията.
Носителят на Оскар Бен Афлек (Градът, Добрият Уил Хънтинг) режисира и участва във филма, който е продуциран от номинирания за Оскар Грант Хеслов (Лека нощ и късмет), Афлек и отличения с Оскар Джордж Клуни (Сириана).
На 4 ноември 1979, във връхната точка на иранската революция, бунтовниците щурмуват американското посолство в Техеран и взимат 52 заложници. По време на хаоса около атаката шестима служители успяват да се изплъзнат и да потърсят убежище в дома на канадския посланик Кен Тейлър. Знаейки, че е въпрос на време преди шестимата да бъдат намерени и вероятно убити, канадските и американските власти искат ЦРУ да се намеси. ЦРУ от своя страна се обръща към своя топ експерт по извличане, Тони Мендес, който трябва да измисли план за безопасното извеждане на шестимата служители от Иран. Планът е толкова удивителен, че звучи като директно изваден от филм.
В АРГО участват още Брайн Кранстън (успешната ТВ поредица В обувките на Сатаната), носителя на Оскар Алан Аркин (Мис Слънчице) и Джон Гудман (Обратно в играта).
Афлек режисира по сценарий на Крис Терио, който черпи вдъхновение от извадки от книгата Майстор на маскировката на Антонио Х. Мендес и статията Голямото бягство от Джошуа Берман, публикувана в сп.Wired.
Екипът на филма включва номинирания за Оскар оператор Родриго Прието (Планината Броукбек), сценографа Шарън Сиймур (Градът), номинирания за Оскар монтажист Уилям Голдънбърг (Воля за победа, Вътрешен човек) и номинираната за Оскар дизайнерка на костюми Жаклин Уест (Социалната мрежа, Странният случай с Бенджамин Бътън). Музиката е дело на четирикратно номинирания за Оскар Александър Деспла (Речта на краля, Кралицата).
Снимките за филма са проведени в Лос Анджелис, Вашингтон и Истанбул.
ЗА ПРОДУКЦИЯТА
През 1980 компанията Студио 6 нашироко заявява намеренията си да заснеме научнофантастичен филм, чието действие се развива на далечна и безводна планета. Рекламираната като „космическа война“ продукция така и не получава зелена светлина от истински шеф на филмово студио.
Единственият, който може да разреши реализацията й, е главнокомандващия на САЩ.
Повече от 30 години по-късно Бен Афлек режисира, продуцира и участва в АРГО – филм, вдъхновен от истинската история за тайна мисия да бъдат спасени шестима американци, попаднали в капан в Иран след превземането на американското посолство в Техеран през 1979.
Шестимата успяват да се измъкнат на косъм от похитителите и получават убежище в дома на канадския посланик Кен Тейлър, който рискува всичко, за да помогне на американците, дори когато никой друг не е готов да се притече на помощ. Но своеобразните му гости са в постоянна опасност да бъдат разкрити и заловени. Предвид все по-намаляващото време за действие, ЦРУ се обръщат към топ експерта си по извеждане на хора от горещи точки, Антонио „Тони“ Мендес, който съчинява брилянтен и изключително дързък план за бягство.
„Един от приятелите на Тони бил прочутият гримьор Джон Чембърс и от него той знаел, че е напълно нормално за хората от филмовия бизнес да обикалят по света, за да проучват снимачни площадки,“ обяснява Афлек. „Това го навежда на мисълта за план, за който никой друг не би се сетил.“
Планът е шестимата да се представят за канадски филмов екип, който проучва места за снимки, след което просто да отлети от страната. Нищо обаче не се случва прекалено лесно. Тони Мендес бърза да подчертае сериозността на ситуацията, „Това бе игра без правила, така че рискът беше огромен. Най-опасното нещо бе непредвидимостта на хората, които се опитвахме да преметнем. Нямаше как да предположим какво ще се случи, ако ни заловят – с нас или с тези, които вече бяха поставени в положение на заложници.“
Джошуа Берман, който през 2007 описва бягството в статия за сп.Wired, допълва картината, „Завладяването на посолството беше сеизмично събитие на световната сцена. Никой не знаеше как да реагира на ситуацията със заложниците. Проблемът с шестимата гости в канадското посолство беше още по-тънък за разрешаване, защото дипломацията не можеше да помогне. С всеки изминал ден вероятността да бъдат разкрити нараства неимоверно. В крайна сметка Тони Мендес предлага своя нетрадиционен план.“
Сериозна опасност има и за хората, укриващи американците. Посланик Кен Тейлър потвърждава, „През тези три месеца служителите в канадското посолство трябваше да се справят с опасната реалност на ситуацията. Ние всички бяхме дълбоко наранени от това потъпкване на дипломатическия протокол, но преди всичко трябваше да защитим нашите приятели. Между САЩ и Канада винаги е имало специална връзка, която надхвърля всякакви граници. Хората отдават голямо значение на моите действия, но дължимото трябва да се отдаде и на съпругата ми Пат, а също на служителите в посолството и колегите в Канада.“
След извънредно съвещание канадският парламент прави рядко изключение в законодателството на страната, за да осигури фалшиви канадски паспорти за шестимата американци, които да подкрепят техните измислени самоличности на филмов екип. Паспортите са изпратени по дипломатическа поща до посланик Тейлър, който се среща с Мендес, за да ги предаде. Използвайки майсторските си умения по фалшификация, Мендес ги снабдява с необходимата иранска виза и вписва дати, които да демонстрират, че шесторката е влязла в страната едва предишния ден.
„За мен една от най-силните теми на филма е да си спомним за момента, в който САЩ са се изправили като единна нация и от името на всички са благодарили на Канада,“ споделя Афлек. „Нищо нямаше да завърши благополучно без тяхната помощ, така че Америка винаги ще е задължена на нашите северни приятели.“
В днешната ера на светкавичен обмен на информация е трудно да повярва човек, че цялата операция е останала в тайна до момента на огласяването й от администрацията на президента Клинтън през 1997. Учудващо е, че все още има много хора, които никога не са чували за провеждането й, въпреки публикуваната през 2000 година книга на Тони Мендес и последвалата статия на Берман в сп.Wired.
„Тази операция е слабо известен успех на фона на труден период от историята,“ обяснява Берман. „По онова време хората са знаели просто, че шестима американци успяват да избягат с помощта на канадските власти няколко месеца след началото на кризата, но до пълното декласифициране на операцията години по-късно, никой не е осъзнавал ролята на ЦРУ за провеждането на смелата мисия, основана на едно лудо прикритие.“
Статията на Берман събужда интереса на продуцентите Грант Хеслов и Джордж Клуни. „Спомням си добре заложническата криза,“ споделя Хеслов. „Нямах никаква представа за разигралата се потайно спасителна мисия, която е удивително постижение. Веднага ми стана ясно, че това е основа за филм, който бих искал да направя, а Джордж се почувства по същия начин.“
Сценаристът Крис Терио се насочва директно към извора на историята. „След прочитането на статията бях любопитен най-вече що за човек е Тони Мендес, за да е способен на такова разчупено мислене и да осъществи на практика своя нестандартен план,“ обяснява Терио. „Ако предложа подобна история на някое студио, то шефовете му биха заявили, че публиката няма да се хване на номера. Тони обаче успява да убеди правителството на САЩ да пробва нещо далеч по-лудо, отколкото холивудските компании някога биха си представители.“
„Не бих казал, че връзката между Холивуд и ЦРУ е твърде необичайна, защото един от инструментите на шпионажа е умелата актьорска игра,“ подчертава Мендес.
„Има нещо вярно,“ съгласява се Хеслов. „И в двата свята – на киното и на шпионажа – задачата на хората е да създадат измислени истории и да ги представят достатъчно убедително на околните.“
Терио си уговаря среща с оттеглилия се от ЦРУ Мендес, който е в пенсия от 1990 г. „Структурата на филма е изградена около бягство, при което животът на хората виси на косъм,“ разсъждъва сценаристът. „Залогът не би могъл да е по-висок. При разговорите ми с Тони исках да разбера повече и за ежедневието му, защото детайлите в работата и живота на един оперативен работник от ЦРУ придават по-драматичен нюанс на филма, който надскача границите на действието и съспенса. Всеки един миг, в който започвах да се губя в мащаба на историята, бързах да си припомня, че под повърхността си това е просто една чисто човешка история за хора, стареещи се да дадат най-доброто от себе си в една привидно неравностойна игра.“
„Разбираш, че си наел точния сценарист, когато той демонстира толкова силна връзка с материала,“ коментира Хеслов. „Половината работа е да намериш удивителна история за разказване, но Крис свърши останалото и ни предостави чудесен сценарий. Още първата версия на сценария ни предложи всичко необходимо за снимките на нашия филм.“
„Това е един от най-добрите сценарии, които съм чел,“ съгласява се Афлек. „Постоянно съм в търсене на значими истории и знам кога съм попаднал на такава. Такъв е и случаят с АРГО. Не можех да се спра, докато не прочета и последната страница, така че бях изключително щастлив да получа шанс за режисиране на проекта.“
Хеслов и Клуни научават за интереса на Афлек към проекта малко след като са гледали неговата драма „Градът“ от 2010 г. „Бен има чудесен усет да разказва истории и знае как да го прави истински добре с помощта на камерата,“ казва Хеслов. „Той има и силна лична позиция, което е най-важното за един човек на изкуството. Бен знае как да доведе един филм до кулминация и допринесе с много повече за оформянето на АРГО като трилър, отколкото предварително смятахме, че е възможно.“
Едно от най-големите предизвикателства на филма е противопоставянето на драматичните събития със заложниците и ироничната комедийна нишка. „Всичко започва много сериозно, но тонът рязко се променя с изместването на действието в Холивуд,“ обяснява Хеслов. „Искахме филмът да е частично лекомислен, но този тон трябваше да се вписва в цялостната картина на проекта. Мисля, че в крайна сметка намерихме точния баланс, което е доказтелство за качествата на Бен като режисьор.“
„Хуморът е важна част от сценария,“ подчертава Афлек. „Но бе и най-трудно да се интегрира ненатрапчиво. Основната ми грижа бе да се уверя, че шегите няма да разсеят усещането за тревожност и реализъм на историята. За щастие актьори от ранга на Алан Аркин и Джон Гудман бяха отговорни за по-голямата комедийна част от филма. Те представиха всяка реплика толкова откровено, че хуморът нито в един момент не се усеща изкуствено наложен.“
Достоверността става водеща за цялата продукция. Афлек бърза да направи следното уточнение: „Нямахме за цел да създадем документален филм. Както при всички подобни филми някои елементи трябваше да се съкратят, а други да бъдат емоционално подсилени, защото все пак снимаме жанрова драма. Имахме късмета да останем верни на духа на реално разигралите се събития, защото истината за случилото се е достатъчно завладяваща.“
Терио дава пример със заключителните минути на филма като епизод, в който създателите на филма са си позволили да доукрасят истината, за да подсилят емоционалния заряд. „След разговорите ми с Тони и прочита на спомените на шестимата бегълци, успях да почувствам колко всепоглъщащ и еуфоричен е бил момента на избавлението. За да отразим максимално автентично чувствата на замесените хора трябваше да използваме нещо повече от просто думи. Действието трябваше да е толкова напрегнато, така че последвалото облекчение да бъде осезаемо и споделено от зрителите.“
Афлек работи заедно с актьорите и творческия екип, за да постигне възможно най-голяма историческа достоверност за време и място. Двамата с оператора Родриго Прието възприемат определени техники на заснемане, които да предадат усещането за късните 70 и 80-те години на 20 век, като в същото време ясно се разграничи визуалната картина на Вашингтон, Холивуд и Иран. Сценографа Шарън Сиймур и дизайнера по костюмите Жаклин Уест проучват снимки и филмови архиви, за да пресъздадат визията на периода в съответната локация на действието.
„При проучването на тези три свята започнах да планирам как ще ги обвържем, за да разкажем тази удивителна история,“ казва Афлек. „С това стартира и истинската работа по проекта.“
По думите на истинските участници в събитията екипът на филма наистина е свършил страхотна работа. „Филмът е успял напълно вярно да улови настроението и напрежението в Техеран, както и професионалната отдаденост на дипломатическите служители, които често са подложени на изключително трудни обстоятелства,“ споделя Кен Тейлър. „Не мисля, че има и по-подходящ момент за появата на филма. Действието се развива преди цели 30 години, но същото спокойно може да се случи и днес.“
„За мен бе радостно да науча, че цялата операция може да бъде екранизирана, а сега вече съм развълнуван, че филмът е факт,“ споделя Мендес. „До определен момент беше важно да пазим тайната, но сега вече всичко е просто част от историята. Бен и всички останали от екипа свършиха невероятна работа. Гледайки АРГО моментално се пренесох обратно във времето към онези решителни мигове. Казано накратко, филмът е наистина страхотен.“
Единствено героят на Тони Мендес обитава и трите свята в АРГО. „Тони буквално влиза в леговището на звяра, за да измъкне шестима американци,“ обяснява Терио. „При това в надпревара с времето. А и в борба с различни сили – бюрократични и геополитически – които правят задачата още по-трудна за решаване. В един момент не може да си представите, че всичко ще завърши добре, защото има твърде много детайли, които работят в противоположна посока. Напрежението за Тони трудно би могло да бъде по-голямо, но той е човек, който просто иска да свърши работата си по най-добрия начин.“
„Тони върши това, което поискат от него и то в пълна тайна,“ казва Афлек, който влиза в образа на Антонио Мендес. „Желанието му е да свърши работата си без излишни фанфари и да се прибере у дома без желанието да разтръби за успехите си. Той рискува живота си за тези хора и това е истинското геройство. Това е едновременно впечатляващо и смиряващо.“
Хеслов отбелязва, че Афлек притежава много от качествата, необходими за образа на Мендес. „Бен притежава една мълчалива интензивност, която пасва на визията ни за Тони. Той е много умен, а за нашия герой е важно да притежава подобно качество; важно е да дава вид, че контролира ситуацията и е способен да взима решения. А Бен по характер си е и голям веселяк, което бе важно за предаването на хумора в историята, койото присъства особено осезаемо в холивудските епизоди.“
Преди да премине към реализирането на холивудския си сценарий Мендес трябва да получи одобрението на директния си началник и заместник-директор на ЦРУ, Джак О‘Донъл, който е изигран от Брайън Кранстън. „Джак се чувства отговорен за живота на Тони и успеха на мисията,“ отбелязва Кранстън. „Проучвайки ЦРУ ми бе интересно да науча, че тяхно кредо е да не оставят човек зад вражеските линии. Управлението е готово на всичко, за да спаси своите хора, което се прехвърля и върху работещите за правителството шестима американци. Това ми помогна да вникна в образа на героя.“
„Трудно бе да изберем актьор за ролята на Джак О‘Донъл,“ обяснява Афлек. „На пръв поглед бихте си помислили, че голям брой актьори са подходящи за нея, но ние не искахме героят да се слее с общия фон. Искахме актьор с присъствието на Брайън, който може да подчертае характерното за образа.“
Кранстън признава, че след прочитането на сценария не е имал колебание дали да приеме ролята. „Има проекти, на които откликваш моментално, и АРГО определено е един от тях. Сценарият е стегнат, драматичен и завладяващ – след всяко прочитане се чувствах изключително въодушевен. Не се случва често да бъдеш част от подобен филм, така че се радвам от възможността да бъда сред актьорския състав в АРГО.“
Мендес може и никога да не бе стигнал до реализирането на план за фалшив филм, ако не е имал контакт с прочутия гримьор Джон Чембърс, който е удостоен с почетен Оскар за работата си по оригиналния „Планетата на маймуните.“. Далеч от публичното око Чембърс предоставя услугите си и за по-отговорните задачи на правителствените операции на тайните служби.
Джон Гудман , който влиза в образа на иновативния гримьор, споделя: „Той истински обича занаята си и е готов да помага на ЦРУ с каквото може, защото иска да отдаде дължимото на родината си. Чембърс е моментално заинтригуван от идеята за фалшив филм. Мен ме привлече двойствения живот, който води героя, но преди всичко бе възможността да бъда част от една чудесна и грабваща история.“
„Исках и да работя с Бен Афлек, защото той е чудесен актьор, а вече си изгради име и като режисьор,“ продължава Гудман. „Бе интересно да го гледаш как поделя вниманието си между двете задачи. Той много добре знаеше какво иска, но демонстрира гъвкавост и е отворен към творческо сътрудничество. Хрумнаха му идеи за героя ми, които не бях обмислял. Чудесно бе да работим заедно.“
Изглежда, че чувството е взаимно. „Джон е изключително добър актьор,“ отдава дължимото на колегата си Афлек. „Само погледнете дълбочината и диапазона на ролите му – той може да е чисто комедиен персонаж, но може и да е някой, който да приемете напълно сериозно. Превъплащенията му се характеризират с огромна прецизност и отличен баланс. Уважението ми към Джон е много голямо.“
Въпреки, че идеята на Мендес е за измислен филмов проект, то на него му трябва истински продуцент, за да докара по правдоподобен облик на начинанието. „Добре е да си изградиш истински добро прикритие,“ обяснява мотивировката Афлек. „Искахме фигура, която да е емблематична за стария Холивуд; някой, който познава всички – човек, при когото да отидеш, ако искаш измисления ти филмов проект да изглежда напълно истински.“
Този човек се оказва Лестър Сийгъл, който според Крис Терио „всъщност е компилация от хора, които съм срещал по време на досегашната си кариера в Холивуд. Допадна ми идеята, че последният голям проект на Лестър ще бъде един реално несъществуващ филм, който може да спаси шест човешки живота.“
За образа на една измислена филмова легенда създателите на АРГО се спират на една истинска кинолегенда: Алан Аркин. „Алан е изключително уважавана фигура от десетилетия,“ подчертава Афлек. „Самият той е легендарна фигура в Холивуд, така че да пренесем това усещане и на екрана не беше никак трудно за измисляне.“
„Лестър е твърд и умен продуцент, който познава всички детайли на бизнеса,“ описва героя си Аркин. „Първоначално той е скептично настроен към вероятността за успех на плана, но постепенно предизвикателството го ентусиазира да се докаже за един последен път. За мен лично един от силните аспекти на филма е креативното решение на една привидно неразрешима ситуация, и то без използването на каквото и да е насилие.“
Лестър се съгласява да работи по фалшивия филм само при положение, че ще го превърне във фалшив хит. „Те се заемат да снимат най-елементарния и лесно смилаем сюжет – направо отвратително. Решението е продиктувано от качеството му на добро прикритие за влизане в Иран, а не от каквито и да било художествени качества,“ през смях обяснява Аркин. „Има една мисъл на Марк Твен, която изключително много обичам: Единствената разлика между реалност и измислица е, че измислицата трябва да е достоверна. Всички замесени около мисията дават най-доброто от себе си, за да изглежда фалшивия проект като истински. Разпратени са съобщения до пресата, организира се подбор на актьори, публично четене на сценария, създаване на костюми… Всички тези детайли са необходими, защото всяка една грешка може да провали прикритието.“
„Това, с което Алан успява да впечатли е възможността в един миг да е изключително забавен, а в следващия да снима напълно сериозна сцена с Бен,“ заявява Хеслов. „Именно поради това той е един от най-големите актьори в Холивуд през всичките тези години.“
Филмовата компания, която служи за фронт на измамата, е кръстена Студио 6 – своеобразно намигване към реално провеждащата се мисия за спасяването на шестима американци, които се укриват повече от два месеца в дома на канадския посланик Кен Тейлър, пресъздаден на екрана от Виктор Гарбър.
„Кен Тейлър и съпругата му Пат приемат американците, което изисква истински кураж,“ обяснява Гарбър. „Това поставя всички в голяма опасност и то не само дипломатическа такава, но и лична, защото при залавяне на т.нар. гости това би се отразило зле на самия посланик, неговото семейство и персонала на посолството. Изключително съм впечатлен от стореното от този човек и чувствам огромна отговорност при представянето му на екран, защото неговото дело си остава истински акт на героизъм и до днес.“
„Тази операция е публично известна като „Канадския заговор“, защото въпреки отказа на останалите държави да помогнат, Канада не се поколебава да предложи закрила на шестимата бегълци,“ допълва Терио. „Семейство Тейлър са наясно, че излагат живота си на опасност, но въпреки това предоставят убежище на американците и помагат за провеждането на операцията по извличането им от Иран.“
„Виктор бе идеален избор за ролята на посланик Тейлър, защото на първо място и той е канадец,“ отбелязва Афлек. „Той перфектно въплати тихия героизъм на човека, който е действал своевременно и е постъпил правилно, защото така изисква морала. Преди всичко Виктор е чудесен човек с огромен талант, така че за мен бе удоволствие да работим заедно на снимачната площадка.“
За ролите на шестимата американци Афлек иска добри актьори, които са готови да поемат рискове, готови са да импровизират и са готови да предложат реализъм на изпълнението, който е търсен от режисьора.
Групата включва Тейт Донован като фактическия лидер Боб Андерс; Скуут Макнейри като Джон Стафърд, единствен владеещ езика Фарси; Кери Биш като съпругата на Джо, Кати; Кристофър Денам и Клеа Дювал като съпружеската двойка Марк и Кора Лижек; и Рори Кокрейн като Лий Шатц.
Макар че своеобразните гости се радват на гостоприемството на посланика, те са отрязани от външния свят и живеят в постоянен страх.
„Има истинско противоречие в живота им през тези месеци,“ споделя Кери Биш. „Те присъстват на вечерни партита, пият коктейли и участват в различни игри, но всичко е част от един проточил се кошмар. Предполагам, че изпитват и чувство на вина от факта, че останалите им колеги са наистина в плен на врага.“
„Филмът ни среща с шесторката десет седмици след бягството им в канадското посолство,“ обяснява Клеа Дювал. „Те започват да се изнервят и клаустрофобията им се засилва, което се допълва от постоянния страх да не бъдат разкрити. Настъпила е точката, в която е време да се измъкват от страната.“
Афлек иска шестимата актьори не само да си изиграят ролите, но и да усетят на по-дълбоко ниво в какви обстоятелства са живели истинските участници в събитията. Една седмица преди начало на снимките актьорите са затворени в къщата, която играе ролята на канадското посолство в Иран. Къщата е декорирана според съответната историческа епоха, а актьорите носят костюмите, които ще използват във филма. За да ги настрои напълно на необходимата вълна Афлек отрязва всякаква външна комуникация – компютри, мобилни телефони и всякакви други средства за комуникация не са позволени в къщата.
„Взехме им всичко съвременно, но им дадохме музика, игри, книги, списания и вестници от онзи период,“ обяснява режисьорът. „Нямаха достъп до интернет и не можеха да гледат телевизия. Така им се наложи наистина да говорят един с друг. Исках да се почувстват удобно в компанията един на друг, за да може отношенията им на екрана да изглеждат естествени. Трудно е да изиграеш близост, защото това е преди всичко въпрос на химия, когато тялото се отпусне и възприемете определена поза и маниер на говор спрямо хора, с които се чувствате спокойно. Подобна връзка исках да видя и предварителната подготовка определено се отплати за психическата нагласа на групата.“
Актьорите потвърждават, че методите на Афлек постигат всичко, на което режисьорът се е надявал.
„Радвам се, че се съгласихме на тази подготовка,“ споделя Рори Кокрейн. „Удивително е колко бързо се спогодихме помежду си. Това определено помогна на подготовката ми за снимките.“
Скуут Макнейри потвърждава: „Станахме един много сплотен колектив. Всички се разбирахме чудесно и всяко его беше захвърлено настрана. Факта, че се опознахме толкова добре ни помогна да импровизираме и да си партнираме по-добре пред камерата.“
„Преживяването изгради един неповторим дух на приятелство помежду ни,“ отбелязва Кристофър Денам. „Бяхме принудени да свалим гарда и в резултат от това станахме приятели. Мисля, че това неминуемо ще си проличи и на екрана.“
Тейт Донован признава, че първоначално не е бил съгласен да бъде изолиран за цяла седмица, особено без достъп до модерни средства за комуникация. „Бях доста подразнен, но си казах, че ще участвам, за да не развалям цялостната дисциплина в екипа,“ спомня си актьорът. „Признавам си, че мнението ми се преобърна напълно. Много се забавлявахме и се превърнах/pме в истински отбор. И когато стана време за снимки ние вече бяхме с едни гърди напред. Бен ни създаде една спокойна среда, в която да изгладим ръбовете на ролите си, така че сме му изключително благодарни за това.“
Актьорският състав на АРГО включва и множество познати имена, които влизат в образите на хората в САЩ, които са ангажирани с усилията за спасяване на шестимата американци: Кайл Чандлър като началника на кабинета в Белия дом Хамилтън Джордан; Крис Месина като Марио Малинов; Желко Иванек като Робърт Пендър; Тайтъс Уеливър като Джон Бейтс и Боб Гънтън като държавния секретар Сайръс Ванс.
„Имаше толкова значими актьори, които искаха да бъдат част от филма, така че качеството на сценария бе добре подплатено, за да разкажем тази удивителна история,“ казва Афлек.
Историята в АРГО започва с експлозивните събития в Иран, които задействат политическите механизми във Вашингтон и в крайна сметка довеждат до идеята за спасителна мисия с помощта на Холивуд. Навигирайки между тези крайно различни локации на действието, Афлек си сътрудничи с креативния екип, за да обрисува културния сблъсък и съответната историческа епоха. „Основното ми желание е всичко да изглежда естествено,“ обяснява Афлек. „Всичко от декорите до костююмите и прическите трябва да се слее с общия фон и да бъде непогрешимо точно отражение на онези години.“
Афлек и операторът Родриго Прието се стремят да разработят визуална схема, която подчертава специфичното за всеки отделен сегмент на филма. „Искахме да помогнем на публиката в мигновената ориентация по отношение място на развитие на действието,“ обяснява Прието.
Този подход е особено важен, защото има сегменти, заснети в Лос Анджелис, които трябва да бъдат безгрешно съединени с други гледни точки на същата сцена, запечатани от камерата на локация във Вашингтон или Турция, която служи за своеобразен дубльор на Иран. „Трябваше да унифицираме изгледа на всяка секция от филма, дори и да сме снимали в различни точки от Режисьор:АРГОсвета,“ продължава Прието.
Един подобен пример е свързан със сцените на превземането на посолството, които задействат събитията в АРГО. „За комплекса на посолството и вътрешните снимки е използвана Административната сграда на ветераните, която се намира на север от Лос Анджелис, докато всички сцени извън посолството са заснети седмици по-късно в Истанбул. Ситуираните в Иран сцени подчертахме със зърнисто изображение, за да подсилим усещането за безпокойство.“
За сцените в дома на посланика Афлек използва предимно ръчни камери, но без това да е твърде очевидно. „Не исках да има никакво клатене на камерата, нито пък прекалено рязко приближаване на кадъра. Вместо това актьорите трябваше да изиграят дадена сцена първо няколко пъти по сценарий, а след това и да импровизират, като в крайна сметка самите оператори почнаха да импровизират с различни ъгли на заснемане на сцената. Това елиминира елемента на предначертаност и акцентира върху смяната на гледната точка от един върху друг герой по начин, който ще се стори на хората напълно естествен за всеки нормален разговор.“
„Точно обратното важи за сцените във Вашингтон – там нищо не е снимано с ръчно преносима камера,“ продължава режисьорът на АРГО. „За тези епизоди камерата беше закрепена за съответната механична конструкция, което придава на движенията по-плавен и по-уравновесен нюанс. При сцените в Холивуд вкарахме много близки увеличения – увеличения от хеликоптери и от коли – които са били особено специфичен снимачен похват през 70-те. Цветовете също са били много по-наситени. От чисто фотографска гледна точка всяка различна среда има свой специфичен изглед.“
Сценографът Шарън Сиймур и дизайнерът на костюми Жаклин Уест си сътрудничат с Афлек, за да очертаят по-осезаемо рамките на периода. С помощта на експерта Макс Дейли те започват да преглеждат стотици снимки и да гледат часове телевизионни програми от онези години.
„Всичко е коренно променено в днешно време,“ отбелязва Сиймур. „Тогава не е имало компютър на всяко бюро. За всяка от офисните сцени трябваше да изнамерим стари пишещи машини, телекси и друга техника, която вече не сме свикнали да виждаме.“
Сградата на в-к Лос Анджелис Таймс в центъра на Ел Ей е използвана за различни интериори, включително офисите и конферентна зала на ЦРУ от времето на 70-те години. При подготовката на декора хората на Сиймур обръщат внимание и на най-малкия детайл – от множеството пепелници, които са немислими днес, до световните карти, които са се променили значително през последните 3 десетилетия.
При дизайна на дрехи за служителите в ЦРУ и други сфери на държавна дейност Уест се възползва от свободолюбивия дух на периода, когато дори по-консервативните хора могат да се изразят чрез своите дрехи. „Имало е цветни широки вратовръзки и карирани платове с различни щампи… Всички модни правила са били разчупени. Работата по филми е чудесна именно, защото получаваш шанс да поживееш в друго време и място. Обожавам това.“
За образа на Тони Мендес Уест има възможността да се консултира с реалната личност, която Афлек представя на екрана. „Чудесно е, че Тони се съгласи да сподели какво е носил по време на мисиите си,“ потвърждава Уест. „Целта е била да се превърне в „малкият сив човек“, който се слива с тъплата. В същото време се досетих, че в рамките на ЦРУ той не е типичния костюмар, а по-скоро свободомислещ индивид. Понякога е носел костюми, но е предпочитал сака с десен „рибена кост“, така че и Бен може да бъде видян в тях.“
Офисите на Студио 6 са ситуирани на снимачната площадка на Warner Bros, където логото на емблематичната водна кула е променено на старото The Burbank Studios. Надолу по улицата от студиото се намира прочутия ресторант SmokeHouse, в който Мендес и Чеймбърс започват да разработват фалшивия си филмов проект. Клуни и Хеслов заемат името на ресторанта и за собствената си продуцентска къща.
Международното летище в Онтарио, на около 150 мили източно от Лос Анджелис, е използвано за дубльор на претъпканото летище в Техеран. Екипът на Сиймур поставя навсякъде знаци на Фарси и огромни постери на Аятолах Хомейни. „Имахме късмета да присъстват много персийски статисти, някои от тях присъствали в Иран по време на Революцията,“ спомня си Афлек. „Чувствах се изключително удовлетворен, когато чух признание от тях за автентичността на обстановката и техните лични истории. Тези хора бяха напълно отдадени в помощта си за историческа акуратност на продукцията; някои от тях не се притесняваха да посочват и най-малката неточност.“
От самото начало е ясно, че снимки няма как да се проведат в Иран, така че изборът пада върху съседна Турция, а Истанбул става дубльор на Техеран. Истанбул е мястото, където Тони Мендес получава визата си от иранското консулство.
„Истанбул е феноменален град,“ отбелязва Афлек. „Бяхме очаровани от това колко приятелски настроени са всички. Изключително сме благодарни за невероятния местен екип и сътрудничеството на обикновените граждани.“
Две от най-големите забележителности на Истанбул са включени в сцени от филма: Синята джамия е показана само отвън, а е използван интериора на Света София, където Тони Мендес провежда тайна среща с колега от британското разузнаване. „Света София е невероятно място, защото първо е била църква, след това джамия, а сега е музей, така че наистина олицетворява пресичането на различни култури,“ казва Афлек.
Вероятно най-предизвикателния за продукцията епизод е заснемането на ескалиращата демонстрация, която кулминира в превземането на посолството. Сцената е заснета на футболно игрище, което може да побере повече от 1300 души, скандиращи анти-американски закани на фарси.
За да вкара публиката директно сред разразилия се хаос, Афлек залага облечени като част от масовката оператори, които имат за задача да снимат напосоки със своите 16мм камери. Режисьорът също навлиза в тълпата, за да отрази назряващия бунт със своята Супер 8. „Негативът на Супер 8 е мъничък, така че при увеличение в киносалон, изображението изглежда много зърнисто,“ обяснява Афлек. „Комбинацията от всички подобни кадри силно наподобява истинско изображение, но с изключение на няколко телевизионни мига, всичко останало е новозаснет материал.“
„Плашещо е, защото изглежда направо като архивен материал,“ коментира Крис Терио. „Отвъд портите на посолството е имало море от хора, което иска да влезе. Това се вижда и във филма. Статистите наистина се вживяха в ролята на разгневена тълпа, а и няма как да не се заразиш от емоциите на околните.“
Същото важи с пълна сила и за по-малката, но също толкова яростна група хора, през която трябва да преминат Мендес и шестимата бегълци със своя микробус.
„Наистина се уплашихме от клатенето на вана,“ спомня си Клеа Дювал. „Имахме чувството, че наистина може да се обърне, а и с всичките тези крещящи хора наоколо не бе никак трудно да изглеждаме притеснени пред камерата.“
За снимките в Капалъ Чарши екипът на филма успява да уцели най-удачното време, когато обичайно претъпканите магазини са затворени за голям национален празник. „Пазарът в Истанбул бе изключителен,“ ентусиазирано отбелязва Сиймур. „Той носи почти същото настроение като онзи в Техеран, защото и двата са сред най-старите в света. Много от предметите по магазините изглеждат все така по същия начин, така че нямаше нужда от много промени. Основното предизвикателство бе да сменим големия брой табели на турски с аналогични на фарси.“
„Чувал съм, че Истанбул е наричан „кръстопът на цивилизации“, но докато не го посетиш лично, не можеш да осъзнаеш колко е красив,“ отбелязва Грант Хеслов. „Градът има дълга история, която е буквално зад всеки ъгъл. Имахме много амбициозна програма в Турция и всичко премина без засечки, до голяма степен благодарение на нашите местни колеги. Това се оказа точното място за снимки.“
От Турция продукцията се мести във Вашингтон. Екипът на филма дори е удостоен с честта да получи частичен достъп до истинската централа на ЦРУ в Лангли, Вирджиния. „При влизане в сградата ни казаха да си оставим телефоните, но аз не го направих,“ признава Хеслов. „Не че исках да водя разговори, просто не исках да го оставям. Няколко минути по-късно при нас дойде офицер от ЦРУ и ни попита кой има телефон. Признах си, но и поисках да разбера как са ме разкрили. Тогава ме отведоха до една задна стаичка, която е заредена с огромно количество апаратура, която следи всеки един мобилен телефон.“
„Само да вървиш по коридорите в Лангли е вдъхновяващо,“ коментира Брайън Кранстън. „Това са най-важните сцени за мен, защото знаех каква привилегия е цивилен да бъде допуснат на това място.“
„За мен бе вълнуващо дори само да прекося печата на пода и да видя звездите на стената, които отдават почит на загиналите в служба на ЦРУ,“ споделя Афлек. „За да отдадем и нашата почит съм включил кадър именно с тези звезди, за да може и хората по целия свят да ги видят.“
След края на снимачния процес Афлек си сътрудничи с монтажиста Уилям Голдънбърг, за да свържат отделните парченца в единна история.
Режисьорът е наясно, че музиката ще служи като свързваща тъкан между трите отделни свята на историята. Афлек използва музика от съответния исторически период, особено в холивудския сегмент. „Асоциациите с музикални теми са нещо, което винаги носим в подсъзнанието си. Чувате една песен и тя ви настройва на вълната на сцената.“
Този подход е добавен от Афлек към музиката на филма, която е композирана от Александър Деспла. „Трябваше да открием музикален мотив, който се прокрадва във всеки един сегмент от филма, макар и с различни оркестрации или темпо. Александър свърши удивителна работа при създаването на един нетипичен музикален акомпанимент, който включва необичайни инструменти, с предимно близкоизточен произход. Музиката му не е нито твърде буквална, нито пък клиширана, но веднага успява да ви пренесе на нужното място.“
Крис Терио подчертава, че „не трябва да знаете каквото и да било за Близкия Изток или политическите механизми на съответния период, за да бъдете увлечени от историята. Сърцевината на филма е една дръзка спасителна мисия от опасно място, а факта, че всичко се основава на реални събития прави преживяването още по-вълнуващо.“
Афлек слага точката. „Това е една завладяваща и плашеща история, която в същото време успява да е забавна и изключително развлекателна. На едно по-дълбоко ниво става въпрос за силата на историите, защото дълго време една подобна история не е могла да бъде разказана. Сега обаче е време всички да се гордеем със стореното от тези хора.“
[/tab]
[tab title=“Рецензии“]
РЕЦЕНЗИЯ ОТ ТОМАС АХЧИЯН[/tab][/tabs]
