Над 200 изключителни личности отпразнуваха литературния дебют на Мануела Драганова с бурни аплодисменти, искрен смях и сълзи от вълнение.
В деня след премиерата на „Ана”от Мануела Драанова, която се проведе на книгата Милена Маринова сподели: „Добро утро, Мануела. Благодаря ти за прекрасната вечер и ми „дължиш“ един сън, тъй като четох книгата ти тази нощ. Има много какво да говорим по нея. Дадох си сметка, че всички работещи жени в този наш „преход“ сме Ани! Честно, сега осъзнавам, че се изисква невероятна вътрешна сила, за да останем такива, каквито сме! И… вече се гордея със себе си и с нас. Още един път: Успех!“.
Специалното събитие се проведе в четвъртък вечерта в елегантната светла атмосфера на „Резиденция Тера“. С откритостта и оптимизма си авторката Мануела Драганова с лекота спечели сърцата на гостите, сред които бяха достойни и успешни личности като Васил Терзиев и съпругата му Милена, Иво Евгениев , Севдалина Василева (банкер), Николай Василев (бивш вицепремиер, експерт по финанси), Цвета Кирилова (журналист и инфлуенсър), Иван Искров (банкер и предприемач), проф. Димитър Петков (кардиохирург), Мартин Батков (предприемач), Яна Югова (бутиковата винарска изба), Гена Събева (обществена личност и предприемач) и много други.
„При нас дойде жена, която е успяла да мине по нелекия път да издаде успешно книга в САЩ. И сме щастливи, че Мануела избра да издаде „Ана” у нас именно със „Сиела” – и че ни се довери“ – каза отговорният редактор на книгата Христо Блажев.
Самата Мануела разкри с непреклонна увереност и разоръжаваща искреност какво лежи в основата на нейната толкова лична творба: „Ана” е роман със съвременен сюжет. Повечето събития и лица, описани в книгата, са истински и реални, което именно ги прави така емоционално въздействащи. Подарила съм на Ана моята съдба и душевност, външния и вътрешния ми свят. Описала съм действителни случки от моя житейски път, взаимствала съм реални личности за прототипи на героите ми, разкрила съм моите собствени разочарования, вълнения, мечти и грешки.
Представете си, че моята визитка е не просто една бизнес картичка, а роман от 330 страници. Искате да знаете коя съм аз – моля, четете. На български ли предпочитате или на английски, защото английската версия – „Ana’s Way“ – е достъпна в платформата „Амазон“ в целия свят? Това означава, че всеки човек може да прочете историята на Ана във всеки един момент и във всяка точка на света. И това ми дава освобождаващо усещане. Мога да с гордост да кажа #азсъмана“.
Това запомнящо се мото – #АзСъмАна се превърна в посланието на вечерта. Защото всички жена са водили своите битки, отглеждали са децата си по най-добрия начин и независимо от трудностите, стараели са се да са успешни, уважавани и достойни личности. И в поне една вечер имаха възможност да се погледнат открито в лицата и да си признаят, че жертвите са си стрували. И са успяли. Извоювали са своето място.
Из „Ана” от Мануела Драганова
Шестнайсет години по-рано, през един типичен дъждовен ноемврийски следобед на 1998-а, Колекторът получи телефонно обаждане от непознат номер. Беше много напрегнат ден. Доста хора чакаха пред офиса му за среща. Секретарката се бе мобилизирала и като истински професионалист умело напътстваше посетителите, предлагаше напитки и демонстрираше старание всички да се чувстват добре. Когато първоначално мобилният му иззвъня, той не прояви интерес и нехайно остави апарата настрана. Кой знае каква тъпотия можеше да му сервират или пък някой изгладнял пак щеше да му изгуби времето в обстоятелствени обяснения, сякаш не бяха наясно колко се дразнеше от празнодумци.
Телефонът иззвъня отново. Този път под натиска на някаква прищявка Колекторът промени решението си.
„Ало“, каза той, като вдигна.
От другата страна го поздрави мелодичен женски глас. Тя се представи като жената на негов приятел и го помоли за помощ.
Хм, много интересно, помисли си той, и предложи да се срещнат в офиса му възможно най-скоро.
Тя прие. Разговорът бе кратък.
След това Колекторът лениво се облегна на удобния си кожен стол, издиша дима от първокласната си кубинска пура и се опита да си припомни какво се сещаше за въпросната. Беше я виждал само веднъж по време на вечеря преди няколко месеца в модерния местен китайски ресторант. Тя и съпругът ѝ се появиха отнякъде със закъснение и поради липса на резервация непредвидено се присъединиха към Колектора и неговата компания. Спомни си, че докато споделяха една маса, той бе извършил обичайното си „става – не става“ обследване. Тя бе чаровничка, имаше хубаво лице и изразителни очи, сияещи от радост. Оцени я, че е някъде малко над двайсетте, все още повече момиче, отколкото жена.
Чакай, как ѝ беше името? Той се опита да си припомни, но нищо не му дойде наум. Вместо това му изплува онази непринуденост в присъствието ѝ, която той драговолно бе намерил за привлекателна. Как се държеше освободено с мъжа си, без да крие емоциите си… видно и двамата бяха в отлично настроение тази вечер, закачаха се със сервитьора и помежду си, смееха се. Е, подобно поведение бе нещо, което Колекторът не можеше да си позволи на публично място.
Чудя се как ли би изглеждала гола само с тези бамбукови клечки, помисли той в свой стил и камбанката на похотта звънна някъде в слабините му.
Оф, по дяволите, как ѝ беше името?!
Скоро след онази вечер някой му беше казал, че нейният съпруг мистериозно е избягал извън граница и я оставил сама с тяхната две и половина годишна дъщеричка.
Какъв идиот! Колекторът се улови да реагира спонтанно. После се замисли, че в тези размирни години на преход какво ли не се случваше в смутната им държава и че той самият бе ставал свидетел на далеч по-причудливи сюжети. От опит знаеше, че ако някой бе обявен за изчезнал или мъртъв, единственото, което му оставаше да направи, бе да заличи името му от списъка с контактите си без излишно драматизиране. Осъзнавайки, че и сега трябва да постъпи по същия начин, Колекторът грабна телефона си и натисна копчето за изтриване върху съответното име. Клик. След това върна обратно вниманието си към актуалните събития.
„Помощ“, бе казала тя. Дали бе в опасност? Искаше му се да знае истинската причина за обаждането ѝ. Искаше му се също да се увери дали все още изглежда добре. Обаче най-вече му се искаше да разбере проклетото ѝ малко име!
Около час по-късно секретарката дискретно го информира по вътрешната линия, че някакво момиче, представящо се за Ана, току-що се е появило.
„Да, точно така! Ана! Да влиза!“
След секунда вратата се отвори и момичето от следобедните му размишления се промъкна нерешително. На външен вид изглеждаше горе-долу така, както си го спомни, само че веднага забеляза една огромна разлика – цялата радост на Ана се бе изпарила. Набързо констатира, че в резултат на тревогите си беше много отслабнала, което пък от неговата гледна точка можеше да се тълкува като признак за елегантност. Бе стилно облечена с официален черно-бял костюм с пола, а елегантните ѝ черни лачени обувки с висок ток подчертаваха деликатната форма на нейните глезени. Сякаш носейки бебе, Ана бе прегърнала в ръцете си голяма червена папка.
– Заповядай, разполагай се някъде. Искаш ли нещо за пиене – кафе, вода, друго?
Той се постара да я предразположи и продължи да я наблюдава как стои боязливо до вратата, готова да побегне като сърна. Ана огледа помещението. Изучаваше обстановката с големите си кафяви очи.
Колекторът се намираше в отсрещната страна на стаята зад величествено дървено бюро с кристален череп на него.
Погледът ѝ обходи многобройните гъсто разположени картини, украсяващи стените, и видимо разпозна няколко из- вестни платна в красиви рамки. Бяха някак наблъскани около неговото гнездо.
– В новия ми офис ще има повече място за любимите ми творби – похвали се той, като че ли току-що бе прочел мислите ѝ. След това посочи към един от столовете за гости. – Ела де, сядай тука.
Здраво стиснала папката, Ана се настани на ръба на стола.
– Вода и кафе за мен, благодаря.
Явно е уплашена, бе заключил Колекторът още щом я бе зърнал, но не се държи като типичната отчаяна жертва. Когато чашите бяха сервирани, той я погледна въпросително.
– Е, какво става?
– Аз… съжалявам за суматохата – каза тя, – обаче мъжът ми ме посъветва да дойда при вас за защита, ако попадна в опасност, и ето ме тук. Има един… той брутално ме притиска да му прехвърля акциите от нещо твърде ценно за мен. Много е настоятелен, заплашва да използва алтернативни методи за убеждаване.
– Кой те преследва? – авторитетно попита Колекторът, без да разпитва за подробностите, а тя отговори направо. После той взе мобилния си и набра някакъв номер. Когато търсеният човек отговори, гласът на Колектора стана равен и студен: – Искам да те осведомя, че Ана е при мене! И от тук нататък каквото и да търсиш от нея, ще трябва да си го вземеш от мен!
Говореше заповеднически, с кратки паузи между фразите. Другият изобщо нямаше намерение да спори. Преговорите приключиха незабавно.
