Издателство Ибис представя „Амари и нощните братя“ от Б. Б. Олстън – книга първа от „Свръхестествени разследвания“
Идеалното четиво за почитателите на Хари Потър, Пърси Джаксън и „Мъже в черно“.
Амари Питърс никога не е преставала да вярва, че нейният мистериозно изчезнал брат Куинтън е жив. Въпреки твърденията на полицията за обратното.
Затова, когато открива тиктакащо куфарче в неговия гардероб, съдържащо документи за записване в обучителната програма на Бюрото за свръхестествени дела, тя е убедена, че именно тази тайна организация е ключът към разплитането на загадката около неговото изчезване.
Е, и разбира се, ще ѝ трябва известно време да осмисли това, което току-що е научила – че извънземни, магьосници, феи и други свръхестествени създания наистина съществуват…
„Магичен свят, в който читателите ще искат да се потопят, с умело вплетени съвременни теми. Прекрасно фентъзи за деца.“
– СКУЛ ЛАЙБРЪРИ ДЖЪРНЪЛ
ОТКЪС
ГЛАВА 6
Господин Уеър скача от стола си и разтърсва силно ръката ми.
– Поздравления! Фантастично решение. Винаги е удоволствие да доведа ново лице в Бюрото за свръхестествени дела.
Когато господин Уеър пуска ръката ми, тя вече е почти изтръпнала. Но имам по-сериозно нещо, за което да се тревожа.
– Бюрото за свръхестествени дела?
Господин Уеър се усмихва широко.
– Отиди където и да е по света и ще откриеш разкази за създания, които могат да съществуват само във въображението ни. Но ако ти кажа, че живеем сред всички тези същества, за които сме смятали, че са само мит? Тролове, сфинксове, русалки и други причудливи създания. Тези и още безброй други същества обитават нашите градове и се разхождат по нашите улици. Някое от тях би могъл да бъде съседът ти или дори любимият ти учител. И не само това, но много свръхестествени създания имат свои огромни скрити градове. Бюрото за свръхестествени дела е връзката между познатия свят и онова, което е скрито. Ние сме натоварени с отговорността да го пазим в тайна.
Не съм напълно сигурна, че се хващам на тези приказки. Странен костюм е едно нещо, но да чуя, че създания от книгите и филмите в действителност са истински, е съвсем друго.
– Добре… значи, ако това е вярно, не е ли редно хората да знаят, ако върколак седи до тях в автобуса?
– За щастие, върколаците си падат повече по влаковете. Но да, има много неща в свръхестествения свят, които са опасни и ние правим най-доброто, за да защитим невинните. Що се отнася до това защо го държим в тайна, има една много важна причина. Спокойствие. Хората са склонни да се страхуват от нещата, които не разбират. А страхът много лесно се превръща в омраза. Сещам се за „Големият конфликт на буболечките“ от хиляда деветстотин шейсет и девета година. Обществото на разумните насекоми беше изобретило „репелент спрей“ срещу хора. Би си помислила, че един разумен човек би приел този обрат като справедлив, но ще се изненадаш колко бързо разумът изчезва, когато насекомите започват да пръскат на свой ред. Особено трудна година за Бюрото.
Скръствам ръце и се облягам назад в стола си.
– Това го няма в учебниците по история, които съм чела.
– Много сме добри в това, което вършим. – Господин Уеър се усмихва. – И го правим от много дълго време.
Скоро сама ще разбера. Точно сега има нещо друго, което ме интересува повече от митовете и магията.
– Моят брат изчезна. Има ли нещо, което може да ми кажете за него. Името му е…
Моят събеседник пъха по един пръст във всяко ухо.
– Бюрото невинаги е най-безопасното място за работа. Много вероятно е твоят брат да е работил в една от най-опасните области. Не мога да кажа, че знам за някого, който е изчезнал или е загинал. Целенасочено се държа настрана от такива новини. Аз съм този, който ги въвежда, разбираш ли. Бих приел новините много тежко.
– Разбирам.
Напомням си, че вероятно има много хора, които мога да разпитам за Куинтън.
Господин Уеър протяга ръка зад себе си и вади куфарче от въздуха.
– Невидима чанта – казва с намигване. – Никога не напускам дома си без нея.
В чантата има купчина с книги. Той хвърля една в скута ми. Опитвам се да прочета дългото заглавие на корицата, но думите са на някакъв друг език. Може би френски? Но тогава буквите потрепват и избледняват, появявайки се отново като „Хиляда и една професии“.
Господин Уеър се протяга и започва да прелиства страниците.
– Ще се обучаваш всяко лято, докато навършиш осемнайсет години, когато ще станеш пълноправен пълнолетен член на Бюрото. Докато успешно вземаш изпитите, ще получаваш стипендия за всяко училище в страната, независимо колко е ексклузивно и независимо от цената. Ако желаеш, можеш да смениш специалността си в началото на следващата лятна сесия, но ще трябва отново да държиш изпит, за да задържиш стипендията си. – Най-накрая се спира на една страница. – По време на сезона на номинациите това е моя работа. Тук са публикувани всички работни позиции, които Бюрото предлага. Това, за каква позиция ти е позволено да се бориш, зависи от потенциала и способностите ти.
Кимам и поглеждам към отворената страница.
ОТДЕЛ ЗА СВРЪХЕСТЕСТВЕНИ
РАЗРЕШИТЕЛНИ И РЕГИСТРАЦИИ
Набиращ кандидати
Миниум значка, изискваща се, за да се изпълнява работата: Дървена
Основни отговорности: Среща се с предложените кандидати, за да им предложи място в летните обучения за подготовка за работа в Бюрото за свръхестествени дела.
– Какво означава „минимум значка“? – питам.
– Това ще е следващото, с което ще се заемем – тест за значка. Значките представляват текущият ти потенциал – интелигентност, смелост, любопитство, всички други подобни неща. Ако трябва да предположа, бих казал картонена значка. Има таблица на първата страница.
Картонена? Смръщвам се и прелиствам до началото.
Значки
Златна
Сребърна
Бронзова
Желязна
Медна
Стъклена
Дървена
Пластмасова
Картонена
Алуминиево фолио
Хартиена
Раменете ми се свличат. Картонената е на дъното, само над алуминиевото фолио и хартиената. Разбира се, черно момиче на помощи би имало ужасна значка. Защо свръхестественият свят да е по-различен от собствения ми?
– Предполагам, че знаеш как да използваш една от тези? – Господин Уеър ми подава дълга, тънка пластмасова тръбичка. – Работи като термометър.
Само че аз забелязвам, че няма цифри. Е, добре… Издухвам парченце мъх и пъхам нещото в устата си. Под езика ми е само за секунда, преди господин Уеър да си я поиска обратно.
Държи я към мен, за да видя. Червена течност се издига чак догоре толкова бързо, че тръбичката се разклаща в ръцете му. Поглеждаме се, а той се смръщва.
– Интересно…
– Хубаво интересно или лошо интересно? – питам.
Той не отговаря. Вместо това вади малка метална кутия от невидимата чанта, на която върху капака е изписано „Комплект за начинаещи“. Бута я в корема ми и казва:
– Бъди на този адрес утре в шест вечерта.
– Утре? Но…
Той буквално ме изтиква от офиса си.
ГЛАВА 7
През уикендите мама работи дори повече, така че няма да се прибере вкъщи до много късно. Това означава, че нямам друг избор, освен да ѝ се обадя в работата, за да ѝ кажа, че ще ходя на летен лагер през лятото. Разговорът протича горе-долу така:
Мама: Какво се е случило? Добре ли си? Всичко наред ли е?
Аз: Добре съм, мамо…
Мама: Амари. Рене. Питърс. Знаеш, че не трябва да ми се обаждаш в работата, освен ако не е спешно.
Аз: Ами то е нещо такова. Трябва да бъда някъде утре и имам нужда от твоето разрешение.
Мама: Спомняш ли си, че все още си много наказана?
Аз: Знам, но…
Мама: Но какво по-точно?
Аз: Това е старият летен лагер на Куинтън. Трябва да ме е кандидатирал, преди всичко да се случи.
Мама (дълга пауза): Така ли? Имаш ли номера на програмата?
Прочитам ѝ цифрите от брошурата „Как да се справим с родители, които не са от Бюрото“.
Мама: Ще им се обадя и ще ти кажа какво съм решила.
Докато чакам мама да ми звънне отново, преглеждам останалото от комплекта за начинаещи. Вътре има екземпляр на „Хиляда и една професии, защитено копие“. Толкова е защитено, че дори не мога да го прочета. Всички страници са бели.
Също така има списък с неща, които трябва да нося.
Необходими неща
– Вие. Всичко останало ще ви бъде осигурено.
Последното е малко шишенце със синя течност. На бележката, закачена за него, пише:
ИСТИНСКО ЗРЕНИЕ ОТ „ВОАЛА ФАРМАЦЕВТИКА“
Една капка във всяко око. Поставете незабавно.
В редките случаи, когато се окажете с рентгеново зрение, моля, консултирайте се с лекар.
Трябват ми няколко опита, но накрая успявам да капна от капките в очите си. Обаче нищо не се случва. Нито дори рентгеново зрение. Но съм толкова горда от себе си, че изпълнявам малък танц пред огледалото.
В дневната се чува почукване.
Бързам към входната врата, чудейки се дали има нещо общо с Бюрото за свръхестествени дела. Поглеждам през шпионката и виждам госпожа Уолтърс. Постоянната ѝ смръщена физиономия успява да развали доброто ми настроение дори отвън. Тя е един от онези хора, които не можете да си представите да се усмихват. Видът, който изглежда раздразнен, дори когато е пред камера и приема чек от лотарията. Отварям вратата и казвам с най-любезния си глас:
– Здравейте, госпожо Уолтърс. Как мога да ви помогна?
– Не ме поздравявай! Майка ти ми каза да те наглеждам, в случай че се опиташ да се измъкнеш. И аз те хванах! Видях те на автобусната спирка и видях с кого говореше. Почакай, докато майка ти разбере…
По средата съм на измислянето на истинско извинение, когато примигвам и чертите на лицето на госпожа Уолтърс започват да се стичат и смаляват. А това дори не е най-голямата промяна.
– Ъъ, госпожо Уолтърс? Откога лицето ви е зелено?
Госпожа Уолтърс спира по средата на изречението и протяга ръка да докосне внезапно дългия си остър нос. Очите ѝ като мъниста се разтварят широко от изненада.
– Ти можеш да ме видиш? Наистина да ме видиш?
Кимам.
– Изглеждате като злата вещица от онзи стар филм…
Госпожа Уолтърс се свива и отстъпва от вратата.
– Това получаваш, когато си купуваш коректор на промоция!
Тя хвърля някакъв прах и изчезва в облак от пушек.
Не може да бъде. Излизам в коридора и размахвам ръка през избледняващата мъгла. Госпожа Уолтърс я няма. Предполагам, че господин Уеър знаеше какво говори – наистина има свръхестествени създания в света. В моя квартал!
Не че не му повярвах, но да го видя е много по-различно от това просто да го чуя. Вече знам защо тези капки за очи се наричат „истинско зрение“. Виждала съм госпожа Уолтърс стотици пъти и никога не съм знаела, че е вещица.
В какво се забърках?
* * *
Неделя следобед е и мама закъснява. Когато най-накрая ми се обади предишната вечер, се разбрахме, че ще си тръгне от работа в три следобед, за да сме сигурни, че имаме достатъчно време да прекосим града.
Но минава четири часът, когато тя се прибира, препъвайки се през вратата с пазарски чанти в двете ръце. Оставя торбите, когато ме вижда, и ме обгръща в голяма, силна прегръдка.
– Това е чудесно – казва тя. – Точно от каквото имаш нужда. Когато Куинтън се прибра вкъщи след онова първо лято, той беше различен. По-зрял.
– Какво има в торбите? – питам.
– О, купих няколко неща за теб. Знам, че твърдят, че няма нужда от нищо, но повярвай ми, ще си доволна. Взех ти няколко нови пижами, продукти за коса, онези пухкави чорапи, които обичаш…
Автоматично спирам да слушам в момента, в който виждам чанта на „Бест Бай“. Отивам бързо до нея и я отварям, ахвайки, когато очите ми попадат на това, което е вътре. В елегантната дървена кутия се намира мобилният телефон, който съм искала през целия си живот. Дори е най-новият модел.
– Мислех, че не можем да си позволим да ми вземеш нов телефон! – възкликвам. Всъщност как можем да си позволим което и да е от тези неща?
Мама просто се усмихва.
– Не може дъщеря ми да я няма през цялото лято и да нямаме надеждна връзка.
– Но мамо! Откъде имаме толкова пари? – питам.
Тя поставя ръце на хълбоците си и отговаря с въздишка:
– Добре, взех заем, но няма да е като миналия път.
Вълнението изтича от мен, сякаш съм балон, на който току-що се е появила дупчица. Последния път, когато мама взе заем, трябваше да използва парите за сметките, за да го върне, и почти бяхме изритани от апартамента за неплатен наем.
– Не ме гледай така – казва мама и позната тъга пропълзява в изражението ѝ. – Остави ме веднъж да направя нещо хубаво за теб.
Не ми дава сърце да споря с нея, когато тя се държи така. Затова просто отвръщам „Добре“ и се насилвам да се усмихна.
Мама също се усмихва и добавя:
– Имах малко заделени пари за спешни случаи и понеже видях, че програмата предлага стипендия, няма да се налага да ги пазя за таксата ти за следващата година.
– Стипендията не е гарантирана – отвръщам. – Има вероятност да не я получа.
– Ти си моя дъщеря и сестра на Куинтън. Не е възможно да не ти дадат тази стипендия.
Отварям уста да ѝ напомня, че не съм и наполовина толкова добра в каквото и да било, колкото Куинтън, но се спирам. Това само ще я натъжи отново.
– Напомни ми, по кое време трябва да бъдеш там? – пита тя.
– В шест – отговарям, поглеждайки към часовника. Той показва четири часа и седем минути. – Колко време е пътят?
